Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (90)

89

— Е, банда, време е ятото да се омита оттук.

Откога си мечтаех да го кажа!

— Чакайте… — каза Ръч и се загледа в двора на Ан.

— Не, трябва да тръгваме — казах по-твърдо. — Ари и останалите ще ни погнат всеки момент. Трябва да наберем преднина.

Поне веднъж.

— Вижте — Ан — посочи Ръч.

Действително, Ан беше излязла на моравата отпред и крачеше към един от Заличителите. Малко хора биха го направили. Тя се развика на Ари и размаха ядно ръце, без да се страхува от него.

До къщата спря невзрачна черна кола. Да, черна. Какво клише — помислих си кисело.

Вратата се отвори и отвътре излезе Джеб Бачълдър. Чудно. Появата му добави нужните тревожни щрихи, които все още липсваха в картината.

Джеб се приближи до Ари, който се пенеше срещу Ан.

Ан, омитай се оттам — помислих, приковала очи в нея. Вярно, не ми беше най-любимият човек на света, но все пак не заслужаваше да изтръгнат гръкляна й. Тя обаче не се даваше, дори мушкаше Ари с пръст в гърдите. Той изръмжа звучно, стисна я за ръката и я изви. Ан изпищя, Джеб блъсна ръката на Ари, а тя отстъпи и взе да разтрива китката си гневно.

Джеб блъсна Ари назад и той бе принуден да отстъпи. Беше побеснял от ярост, тракаше с челюсти, а червените му малки очички грееха като огън. Непрекъснато сочеше към нас в небето и явно спореше за нещо с Джеб. Бях раздвоена — изгарях от желание да се омета оттук и да се отдалеча възможно най-много от Заличителите. Както обикновено обаче появата на Джеб предизвика смесени чувства. Основното от които беше ярост.

Джеб, Ан, Заличителите, Пруит, останалите учители. Всички бяха част от голямата картинка, но за момента тя напомняше творение на пияни маймуни — беше абсолютно несвързана.

— Вижте, наистина трябва да тръгваме — започнах, когато зад нас се разнесе глас:

— Ей!

В случай, че сте се чудили може ли човек да подскочи на половин метър, дори когато вече се намира във въздуха — да, може. Задъхана, с разтуптяно сърце се обърнах и зяпнах.

— Боже мили! Иги!