Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (81)

80

Четвърт час по-късно се бяхме наредили в трапезарията. Всичко изглеждаше просто бижу. На масата имаше бяла покривка, салфетките също бяха от бял плат. Бяхме запалили свещи. Вечерята изглеждаше досущ като картинките по опаковките.

Гази беше хванал вилицата и ножа си в ръце и ги беше подпрял на масата. Изгледах го и поклатих глава. Той ги върна на мястото им.

— Искате ли всеки по ред да изкаже благодарностите си? — предложи Ан. — Ариел? Ще започнеш ли?

— Ами…

Ейнджъл ме погледна, а аз се усмихнах притеснено.

Просто се постарай, миличка, но без да издаваш нищо.

Тя ми кимна неуловимо.

— Благодаря за семейството си — каза и посочи към нас. — Благодаря, че имам куче. Благодаря, че Макс се грижи за мен.

След което сякаш се опомни, че и Ан е на масата, и добави:

— И съм благодарна за хубавото прекарване тук. Много ми харесва.

Ан й се усмихна.

— Благодаря. Зефир?

— Ами, благодаря за всичкото това ядене — каза Гази. — А, и за семейството ми. И че съм тук.

— Кристал?

— Благодаря за храната и за моите братя и сестри — каза Ръч. — И благодаря, че имам големи кафяви очи и дълги мигли. Благодаря, че имахме възможността да останем тук известно време. Благодаря за MTV. И за желираните мечета.

— Добре — кимна Ан. — Джеф?

— Ами, същото като Зефир — Иги забарабани с пръсти по масата. — Сега е Зник.

По изражението на Зъба предположих, че би предпочел да е на зъболекарския стол.

— И аз същото. Семейството, храната, подслона.

Тъмните му очи се спряха на моите. Лицето му почервеня, сякаш го беше връхлетяла една от горещите вълни.

Мой ред. Бях благодарна за много неща — но не исках да споменавам нито едно от тях пред Ан. Наум благодарих за това, че всички сме заедно и сме здрави. Бях изключително благодарна, че Ейнджъл отново е с нас и че сме на свобода, а не в Училището. Благодарих, че в този миг не ни нападаха Заличители. Бяха ни се случили лоши неща, вероятно щяха да ни се случат и още, но не и в момента. Разбира се, не бях толкова глупава, че да приема това за даденост.

— Хм… Благодарна съм за времето, прекарано тук — казах. — Беше наистина прекрасно. И, разбира се, благодарна съм за семейството си и за изобилната храна.

Ан направи пауза, сякаш за да се увери, че никой не иска да добави нещо.

— Мой ред е. Благодаря на всички ви, че ми помогнахте с вечерята за Деня на благодарността. Не бих се справила сама.

Не думай — помислих си аз.

— Това, че заедно приготвихме тази вечеря, има голямо значение — продължи Ан. — Нямам деца и не съм свикнала с тези неща. Последните няколко седмици с вас тук ме накараха да осъзная какво изпускам. Харесва ми, че моят живот се върти около вашия. Звучи удивително, но това, че трябва да се грижа за сюрия деца, е прекрасно.

Тото ме близна по крака под масата. Едва не извиках, а той изхихика отдолу.

— Пълен хаос, купища работа и разходи, родителски срещи… Всяка вечер си лягам смачкана, със съзнанието, че на следващия ден ме чака абсолютно същото. — Изгледа ни и се усмихна. — И все пак не бих избрала нищо друго.

Добре, признавам, че речта й се получи добре. Наистина.

— Така че искрено се надявам този Ден на благодарността да е едва първият от дълга поредица Дни на благодарността, които ще споделя с вас. — Тя отново ни се усмихна и задържа поглед върху Ейнджъл. — Защото бих искала да осиновя всички ви.