Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (8)

7

Останахме на място няколко минути, за да се уверим, че няма да последва ново нападение. Прецених, че за момента сме в безопасност, и се заех да огледам пораженията. Зъба летеше странно и беше притиснал ръка към тялото си, но щом забеляза, че го гледам, отсече:

— Добре съм.

— Ейнджъл? Гази? Ръч? Как сте? — попитах.

— Кракът ме боли, но не е сериозно — рече Газопровода.

— Аз съм добре — обади се Ейнджъл. — Тото и Селесте също.

Селесте беше името на малкото плюшено мече, облечено като ангелче, което Ейнджъл беше… получила, да речем, в един магазин за играчки в Ню Йорк.

— И аз съм добре — докладва Ръч, макар че звучеше изтощена.

— Носът ми… — рече Иги, притиснал ноздра, за да спре кървенето. — Не мисля, че е сериозно.

— Ами, добре — заключих аз. — Вече сме близо до Вашингтон, а в големия град ще е по-лесно да се скрием. Да тръгваме ли?

Останалите кимнаха и с плавна елегантна дъга отново поехме в избраната посока.

— Добре де… Какви бяха тези летящи Заличители? — каза Иги след няколко минути.

— Предполагам, че са нов прототип — отвърнах, — но са пълен провал. Едва смогваха да се задържат във въздуха, камо ли едновременно с това да водят битка.

— Все едно току-що се бяха научили да летят — поде Ръч. — На фона на мишеловите може да сме тромави, обаче в сравнение със Заличителите сме същински аеропоети.

Усмихнах се на това описание и безмълвно огледах и своите рани и охлузвания.

— Летяха лошо — съгласи се Ейнджъл. — Плюс това мислите им не бяха обичайните неща от типа на: „Да убием мутантите“. Повтаряха си единствено: „Не спирай да махаш!“.

При опита й да наподоби плътния и дрезгав глас на Заличителите избухнах в смях.

— Успя ли да разбереш нещо друго, Ейнджъл? — попитах.

— Имаш предвид освен появата на мъртвия Ари? — озадачи се Гази.

— Да.

Попаднах в топло въздушно течение и се оставих да ме носи около минута, наслаждавайки се на усещането за пълно блаженство.

— Ами, никой не ми звучеше познато — рече Ейнджъл след кратък размисъл.

Наличието на шестгодишен четец на мисли беше преимущество. На моменти ми се щеше способностите на Ейнджъл да са по-целенасочени, или да се появяват в нужния ни момент — това щеше да й позволи да ни предупреждава за предстоящите появи на Заличители. Понякога обаче тя направо ме плашеше. Беше започнала да контролира хора с ума си — не само Заличители. Не бях убедена, че ще успея да разбера, когато прекрачи линията, деляща я от… вещерството, да речем.

След малко осъзнах, че Зъба не е до мен. Огледах се. Беше по-надолу от нас и на около шест метра по-назад. Мълчеше, което не беше необичайно за него, но ми направи впечатление, че лети тежко и неравномерно. Лицето му беше пребледняло и той стискаше плътно устни.

Изостанах и се спуснах на неговото ниво.

— Какво става? — казах загрижено.

По принцип не се трогваше от прояви на загриженост, но момичето трябва да се пробва.

— Нищо — отвърна ми той, но дори тази кратка думичка беше изречена с усилие и мъка. Тоест лъжеше през зъби.

— Зъб… — започнах, когато съзрях притиснатата му към тялото ръка. Беше потъмняла от нещо.

Кръв.

— Ръката ти!

— Не е ръката — смотолеви той, очите му се затвориха и тялото му се понесе бързо към земята.

Наистина бързо.