Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (79)

78

Същата нощ точно в 23,05 часа шест прозореца на втория етаж на къщата на Ан се отвориха едновременно. Един по един изскочихме от стаите си и след около два метра и половина падане разперихме криле и се издигнахме нагоре.

Шестимата се понесохме в тъмната хладна нощ. Нямаше облаци и дърветата под нас хвърляха дълги сенки на ярката светлина на луната.

Пещерата с прилепите, както се и очакваше, напомняше сцена от филм на ужасите. Зъба я беше открил преди няколко седмици — зееше в склона на древен варовиков хребет на няколко километра от къщата. Входът й беше затулен от избуяли лиани, увехнали в навечерието на зимата. Прелетяхме през тях, като внимавахме да не се оплетем, и спряхме вътре в пещерата. От тавана подобно на зъби се спускаха сталактити, а от мрака наоколо долиташе зловещото покапване на невидима вода. На около десет метра навътре въздухът се изпълваше с киселата миризма на гуано^[19], затова останахме близо до входа.

— Обзалагам се, че тук не е стъпвал човешки крак — каза Гази и седна по турски на пода до входа. — За да стигнат, трябва да са опитни катерачи.

— Иска ми се да видя какво има по-навътре — рече Ръч.

— Да, на мен също — подметна Иги закачливо.

— Добре, банда — обадих се аз. — Слушайте, помислих доста и реших, че моментът да продължим напред определено е дошъл. Почивката беше страхотна, но вече събрахме сили, укрепнахме и е време отново да изчезнем.

Обявлението ми не беше посрещнато с ръкопляскане и конфети.

— Реших го — продължих в оглушителната тишина, — защото Ари знае, че сме в района. Нападна ни на връщане от училище, вероятно следи и случващото се в къщата на Ан с камери. Злобекторът също ни е вдигнал мерника. Отгоре на всичко това се появиха странните досиета от училището и загадъчният тунел… Положението далеч не е розово.

Да не говорим какво би могла да стори Ейнджъл с лидера на свободния свят. Стрелнах я строго с поглед в случай, че подслушваше мислите ми, а тя ми се ухили.

— Трябва да се ометем, преди да стане напечено.

Ръч и Гази се спогледаха. Ейнджъл облегна глава на рамото на Иги, а той я погали по косата. Продължаваха да мълчат.

— Това може да е шансът ни да се научим на здрав разум, как да планираме бъдещите си ходове в играта, вместо останалите играчи непрекъснато да ни гонят по петите.

Или пък шанс ти да се научиш да спреш да бягаш и да се справиш с положението.

Повдигнах вежди. Това не е като любовна връзка, Глас. Това е капан или изпитание, или в най-добрия случай сюрреалистично отклонение по време на пътешествие, което за момента се развива доста налудничаво.

— Просто… — започна Ръч и погледна Гази. Той й кимна окуражително. — Ами, в четвъртък е Денят на благодарността. В сряда ще учим само до обяд, а после е негов ред.

— Досега не сме празнували Деня на благодарността както трябва — обади се Ейнджъл. — Ан ще опече пуйка и пай с тиква.

Както обикновено, безсилието ме направи умилително подигравателна.

— О, да, а това не трябва да се изпуска — сготвена от Ан храна.

По-малките ме изгледаха изумени. Почувствах се като някаква гад, която съсипва доброто им прекарване.

— Просто… нещо не ми харесва — обясних внимателно. — Напрегната съм, тревожно ми е и ми се иска да се разкрещя и да се понеса бясно далеч от града. Разбирате ли?

— Да — каза Ръч извинително. — Просто… Ще приготви сладки картофи със стафиди и разтопени бонбони отгоре.

Прехапах устни, за да не кажа нещо от типа на: „О, за Бога, как човек да не се отрече от свободата си за това! Защо не го споменахте по-рано!“.

Вместо това изкривих лице в опит да се усмихна и им обърнах гръб за минута, сякаш разглеждах нощното небе — през лианите. Когато се успокоих, се завъртях към тях.

— Добре, ще останем за Деня на благодарността — казах с неохота.

Лицата им грейнаха, а аз усетих огромна тежест в гърдите си.

— Дано сладките картофи си струват.