Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (77)

76

— Все още намирисва на експлозив — прошепна Иги на Газопровода.

Гази подуши въздуха.

— Прав си. Миризмата ми харесва. Мирише на приключение.

— Честно казано, не си осигуряваме достатъчно приключения — отбеляза Иги.

Стъпките на Гази по твърдия бетон едва се чуваха, но Иги го следваше без усилие. Дори и без него щеше да успее да намери пътя до стаята с архива. Можеше да се обзаложи, че би намерил и пътя до Института, стига да го пуснеха в някой от тунелите на метрото в Ню Йорк. Това компенсираше факта, че беше напълно лишен от проклетото си зрение.

Как ли пък не.

— Ето тук е.

Гази отвори безшумно вратата на стаята и Иги го чу как щракна ключа на осветлението. Сега трябваше да виси като закачалка, докато Гази свърши цялата работа.

— Тя остави папките някъде в предната част на стаята — припомни той на Газопровода. — Отдясно. Има ли метален шкаф?

— Всички шкафове са метални — каза Гази и тръгна напред. Отвори един от тях, прелисти няколко страници вътре и го затвори. — Дори не знам какво търся. Всички папки са еднакви.

— На някоя не пише ли „Строго секретно“ с дебели черни букви?

— Не.

Иги го изчака да отвори, прерови и затвори още няколко чекмеджета с папки.

— Опа, чакай малко — рече Гази. — Хм. Това е интересно. Няколко папки, вързани заедно с ластик. Друг цвят са и са по-стари и оръфани.

— Виж какво пише вътре.

Звук от махане на ластик. И шумолене на хартия.

— Уха!

— Какво?

Подобни ситуации направо подлудяваха Иги — останалите научаваха каквото имаше да се научи доста по-бързо, защото виждаха. А той непрекъснато трябваше да чака някой да му каже какво става. Ненавиждаше това.

— Това са досиета… май са на пациенти — каза Газопровода. — Не са на ученици от училището. Пациенти… които идват от… Дома за неизлечимо болни „Стендиш“.

— Какво е това? Не звучи особено жизнерадостно.

Гази се зачете, а Иги се насили да прояви търпение.

— Чакай малко… — каза Гази.

Все едно имам друг избор, по дяволите — помисли си Иги.

— Звучи странно. Доколкото разбирам, това училище навремето е било нещо като санаториум за луди, и то само допреди две години. Това са досиетата на пациентите, живели тук. Защо обаче злобекторът ги пази?

— Дали няма нещо общо с тях? Да не би той да е ръководил лудницата? Или пък е бил пациент, който е избил всички останали и е отворил училище на същото…

— Не знам. Папките са дебели. Не можем да изчетем всичко тук. Трябва да ги покажем на Макс. Ще ги скрия под ризата си.

— Става. Време е да се връщаме.

— Да.

Иги проследи Гази до стълбите.

Да видим, почти обяд е. Чудя се къде ще седне Тес днес…

Гази внезапно спря и Иги едва не се блъсна в него.

— Интересно — измърмори той. — Не бях забелязал, че тук има врата.

Иги го чу как пристъпва и я отваря. Лъхна ги влажен хладен въздух.

— Какво има вътре?

— Тунел — отговори Газопровода смаяно. — Дълъг тъмен тунел, чийто край се губи в мрака. Върви под училището.