Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (76)

75

— Мисля, че е това. Просто съм неотразима. Разгадахме го. — Надникнах иззад тисовия храст и погледнах през улицата. — Нищо чудно, че ме обожавате.

Очевидно се бях отърсила от унинието от предишната вечер. Като за четиринайсетгодишна мутантка хибрид между дете и птица се справях добре с хормоналните вълнения, а?

Зъба ме измери с многострадален и не особено обожаващ поглед и обърна очи към скромната тухлена къща в предградията. Беше невзрачна и старомодна, но предвид близостта й до столицата вероятно струваше поне половин милион. Да запомня: да инвестирам в имоти около столицата. Да започна да събирам от джобни.

— Сериозно? И това ли е църквата отзад?

— Да — кимнах аз. — Сега какво?

Той повдигна вежди.

— Ти си водачът.

Присвих очи към него, сграбчих го за рамото и го поведох с мен през улицата. Побързах да натисна звънеца, преди досадният ми здрав разум да ме настигне.

След кратка пауза чух нечии стъпки да се приближават до вратата. Тя се отвори и двамата със Зъба се озовахме лице в лице с жена, която — независимо дали беше, или не беше — определено изглеждаше като майка на Иги.

— Да? — каза тя, като междувременно — обърнете внимание — избърса ръце в кухненска кърпа, точно както правят майките.

Беше висока и слаба, с много светла червеникаворуса коса. Очите й бяха небесносини като на Иги с тази разлика, че нейните виждаха, тъй като не бяха попадали в ръчичките на лудите учени. „Луди“ в смисъл на побъркани, не на „полудели от гняв“ например.

— Да, кажете? — попита тя.

— Госпожо, предлагаме абонамент за „Уолстрийт Джърнъл“ — изтърси Зъба с безизразно лице.

Лицето й се отпусна.

— Не, благодаря. Абонирани сме за „Поуст“.

— Ъ-ъ, добре — рече Зъба, обърнахме се и се ометохме.

Категорично, определено, напълно спокойно би могла да бъде майката на Иги. И сега какво?