Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (75)

74

— Моля те.

— Още е рано, Ари.

Без да го поглежда, Джеб продължи да чете разпечатаните доклади за действията им.

— Винаги е рано! — избухна Ари и закрачи ядосано из стаята. — Все повтаряш, че моментът почти е дошъл, но така и не ми позволяваш да приключа с тях! Какво чакаме?

Мястото, на което му бяха присадени крилете, пулсираше от изгаряща болка, затова Ари бръкна в джоба си за хапчетата. Глътна четири без вода и се обърна отново към баща си.

— Имай търпение. Знаеш, че трябва да се придържаме към плана — каза Джеб и вдигна очи към него. — Оставяш чувствата си да засенчат решенията ти. Това не е добре, Ари. Обсъждали сме го.

— Аз! — викна Ари. — Ами ти? Знаеш ли защо не можеш да я убиеш? Защото само тя ти е в главата! Обичаш я! Повече от всичко останало! Затова не ми разрешаваш да я убия.

Джеб само го изгледа безмълвно. Ари усети, че го е разгневил, но се опитва да не го покаже. Момчето искаше да види да прояви към него поне веднъж същата обич и възхита, които демонстрираше към Макс. При вида й — дори и на снимка — лицето му омекваше, а в очите му се появяваше някакъв блясък. А към Ари погледът му беше най-обикновен.

По някаква причина Джеб ненавиждаше новата Макс. Не можеше да понася присъствието й — всички го бяха забелязали. Затова в знак на протест Ари прекарваше с нея колкото се може повече време. Надяваше се така да привлече вниманието на Джеб, да го накара да го забележи.

Най-сетне баща му проговори:

— Нямаш представа за какво говориш. За общата картина. Имаш своята роля в цялата работа, но трябва да се подчиняваш на заповедите ми. Ако смяташ, че не е по силите ти, ще потърся някой друг.

В гърдите на Ари се надигна гняв. Той заби пръсти в тялото си, защото иначе ръцете му щяха да се протегнат и да стиснат Джеб за гърлото. Искаше му се да изцеди живота от него — почти до капка. До мига, в който баща му не осъзнаеше, че го обича и че е редно да го уважава повече.

За момента обаче трябваше просто да се махне. Завъртя се на пети, изстреля се през вратата и я тресна след себе си. Затича се по покрива на караваната и скочи — все още не беше много добър в излитането направо от земята. Набра височина с тромави болезнени махове и се насочи към едно от любимите си места за уединение — върхът на огромно дърво.

Кацна непохватно на един клон и се вкопчи в ствола, за да не падне. В очите му бликнаха сълзи от яд. Стисна клепачи и се облегна на гладката пъстра кора на дървото. Всичко му носеше болка. Крилете, огромната обич на Джеб към Макс, това, че тя сякаш можеше да чете мислите му…

Спомни си как се беше усмихнала на оня посърнал изтърсак снощи, докато ближеха сладолед. Кой беше той?! Никой. Безсилно малко човече. Ари можеше да го разкъса на две, без да се замисли.

При спомена за целувката им на верандата в гърлото му се надигна глухо ръмжене. Макс го беше целунала! Сякаш беше обикновено момиче! Само онзи да знаеше… нямаше да припари до Макс. Никога!

Или пък не? Може би щеше да обикне Макс дори и да научеше, че е уродлива мутантка? Тя беше специална — на хората им пукаше за нея. Момчетата я харесваха. Беше толкова силна… силна, красива и свирепа.

От гърдите му излезе сподавен хлип. По бузите му рукнаха сълзи, той зарови лице в ръкава на якето си.

След още един сподавен стон Ари осъзна, че не издържа повече. Усети как се преобразява напълно в Заличител и разтвори мощните си челюсти. Сълзите още се стичаха по козината му. Той потисна поредния стон и впи зъби в ръката си. Затвори очи и стисна челюсти, решен да не издаде нито звук. Зъбите му разкъсаха плата на якето, впиха се в кожата, а после и в мускула му. Усети вкуса на кръв, но не пусна.

Защото всъщност от това му стана по-добре.