Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (74)

73

Ан ме чакаше вътре. Изправи се и попита с усмивка:

— Как мина?

— Добре — отговорих. — Е, лека нощ.

Продължих напред и се качих по стълбите. Не исках да съм груба — не че това по принцип ме притеснява, — но просто в момента не можех да завържа смислен разговор с нея. Влязох в стаята си, седнах на леглото и запреживявах отново последните десет минути.

Вратата се открехна леко и Зъба надникна вътре. Засенчи очи с ръка и влезе.

— Леле! — каза. — Направо сияеш. Не мога да гледам.

Завъртях очи и свалих якето си. Разкърших рамене и раздвижих малко крилете си. Ах. Така беше по-добре. Цяла вечер бяха стояли прибрани. Зачудих се дали Сам ги беше усетил. Явно не, предвид че не беше изпищял ужасено.

Зъба затвори вратата.

— Искаха да те дочакат, но Ан ги накара да си легнат.

— Разумно решение от нейна страна — казах.

— Е? Как мина?

Облегна се на бюрото ми и скръсти ръце на гърдите си. Долових нещо в гласа му и го погледнах. Както обикновено, лицето му беше напълно безизразно, но го познавах твърде добре и забелязах неуловимото потрепване на мускулите на челюстта и леко присвитите очи.

— Видях го как… как беше изразът… а, да… как „се залепи за теб като магнит“. Така че явно сте си прекарали добре.

Замълча, а аз се опитах да си представя какви мисли минават през главата му.

— Да — казах накрая. — И май не съм единствената, на която се случва.

Той се смути малко. Събух маратонките си. Зъба седна до мен и се облегна на таблата на леглото.

— Значи го харесваш… Няма да се наложи да го убивам — каза напрегнато.

Повдигнах рамене.

— Да. Държа се много мило. Прекарахме си добре.

— Но…?

Разтрих слепоочията си.

— Но какво от това? Ако ще да е и най-милото момче на света, това не променя нищо. Аз си оставам мутантка. И положението, в което сме, ми опротивява все повече с всеки изминал ден. Не можем да се доверим на никого. Не можем да разгадаем шифъра. Не можем да открием родителите си. Не че би имало някакво значение и да го направехме.

Зъба замълча.

— Тази вечер видях Ари — казах, а той вдигна глава. — Застана пред витрината на сладкарницата, в която бяхме. Усмихна ми се. С него имаше някого… — замислих се за русите кичури, които бях мярнала. — Видях…

И в следващия момент осъзнах. Бях решила, че съм видяла собственото си отражение във витрината. Но не беше така.

Обърнах се бавно и изгледах Зъба.

— Аз бях с Ари. Пред витрината стоеше друга „аз“.

Стомахът ме присви.

Зъба премигна — така изразяваше потресено недоумение.

— В деня, в който ни нападнаха, мярнах русите кичури в микробуса им — казах. — А днес видях същата коса, отвън до Ари. Реших, че е собственото ми отражение в стъклото. Но не беше. Беше друга аз.

Дори не попита дали съм сигурна. Знаеше, че е излишно.

— Да ме вземат мътните — рече в опит да осмисли чутото. — Макс от тъмната страна. Най-лошото, което мога да си представя. Боже мой. Друга Макс. Лоша Макс. Мамка му.

— Това не е всичко — продължих бавно. — Помниш ли, като ти казах, че ако се превърна в нещо лошо, искам да… да направиш каквото трябва, за да предпазиш останалите?

Той ме изгледа несигурно.

— Да, помня.

— Причината да го кажа, беше, че… — поех дълбоко въздух и погледнах настрани. — Няколко пъти видях в огледалото как… се преобразявам. В Заличител.

Зъба остана безмълвен.

— Докосвам лицето си и то си е същото. Човешко, с гладка кожа. В огледалото обаче се виждам като Заличител.

Сведох очи. Не можех да повярвам, че го бях споделила.

Настана протяжно мълчание. Секундите се точеха като часове.

— Хващам се на бас, че мязаш на пекинез — рече Зъба накрая.

Вдигнах рязко очи към него. Изглеждаше много спокоен и се държеше съвсем нормално въпреки онова, което му бях казала.

— Моля?

— Хващам се на бас, че си сладко кученце.

Той оголи зъби като куче и изръмжа тихичко.

— Гррр-ръффф! — каза и се престори, че ми се нахвърля. Пернах го по главата. Той се дръпна встрани със смях, но аз скочих ядосано на крака. Той вдигна ръце помирително и с мъка овладя смеха си.

— Виж какво — каза, като едва си налагаше сериозно изражение. — Знам, че не си Заличител. Не знам защо си видяла онова отражение, нито коя е другата Макс, но знам коя си ти. От самото начало. А ти не си Заличител. И дори да те видя преобразена в Заличител, пак ще те позная. Знам, че не носиш зло в себе си, независимо как изглеждаш.

Сетих се за Гласа, който ми повтаряше да вярвам в онова, което знам, а не в онова, което виждам, и очите ми се напълниха със сълзи. Тръшнах се на леглото. Исках просто да заспя и да не мисля за нищо.

— Благодаря — изхлипах.

Зъба се изправи и приглади косата ми с ръка.

— Всичко е наред — каза тихо.

— И да не си посмял да напишеш и една думичка за това в блога си — предупредих го аз. — Не си го и помисляй.

— Все едно няма за какво друго да пиша — рече той и излезе.