Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (73)

72

Най-малката сестра на Сам ни откара обратно до къщата на Ан. Тъкмо беше изкарала книжка. Сам ме изпрати до верандата.

— Благодаря — казах. Чувствах се странно и неловко. — Много ми беше приятно.

— И на мен — отвърна Сам. — Не си като другите момичета.

Няма ли да го повториш още веднъж, момче?

— Това хубаво ли е, или лошо? — попитах.

— Хубаво. Определено е хубаво.

Усмивката му беше много красива. Приближи се до мен, сложи едната си ръка на рамото ми, а другата — под брадичката ми. И ме целуна. А аз се опулих. Бяхме почти еднакви на ръст, но той не беше толкова слаб и жилест като Зъба. Наклони глава на другата страна, целуна ме отново и обви ръце около кръста ми.

И знаете ли какво? Изобщо не се и замислих за крилете. Затворих очи и просто се отпуснах. О, Боже, целувка.

Остави се на течението, Макс.

Поне веднъж Гласът да каже нещо на място.

Клаксонът на колата нададе кратък отегчен стон. Сестрата на Сам искаше да се прибира.

Отдръпнахме се един от друг, и двамата отворили широко очи, с леки усмивки на лицата.

— Еха! — каза той, а аз кимнах утвърдително.

— Време е да тръгваш — казах. — Благодаря ти още веднъж за всичко. Беше страхотно.

— Да.

Изглеждаше, сякаш иска да ме целуне отново, но сестра му пак натисна клаксона. Той унило се обърна, слезе по стъпалата и пресече сумрачната алея.

— Ще се видим утре — каза през рамо.

— Да.

Тръгнаха и ме оставиха в плен на чувства, които просто не можех да опиша с думи.