Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (66)

65

— Подобно провинение заслужава изключване! — крещеше господин Пруит с изпъкнали вени на челото.

Наблюдавах го с интерес и пресмятах какви са шансовете да се гътне от инфаркт в близките пет минути. В момента имаше 60,65% вероятност.

Шестимата стърчахме гузно в кабинета му, половин час след като и последната пожарна си беше заминала. Пруит беше настоял да ни извикат всички заедно. Беше ни студено, бяхме мокри и искахме единствено да се приберем вкъщи.

Но не-е-е.

Първо трябваше да изчакаме злобектора да ни схруска. Разбира се, да те дъвче дори и ужасен тип като него беше фасулска работа в сравнение например с орда Заличители, решени да те очистят. И все пак щеше да ни развали следобеда.

— Димката беше достатъчен повод! — крещеше господин Пруит. — Що за глупак съм да ви давам втори шанс! Долни улични плъхове! Паразити!

Бях впечатлена. Паразит беше нова дума за мен, а са ме наричали всякак — от „арогантна“ до „луда“.

Възползвах се, когато господин Пруит спря, за да си поеме дъх.

— Братята ми не са виновни за димката! Така и не го доказахте. А сега отново обвинявате нас без никакви доказателства! Колко… колко неамериканско!

Уплаших се, че някоя вена на злобектора ще се пръсне. Вместо това той се пресегна, сграбчи ръцете на Газопровода и ги вдигна.

Със свито сърце видях петната черен прах, полепнали по кожата му при взрива на бомбата.

— Освен това! — казах дръзко.

Нов прилив на гняв заля злобектора, но в този момент секретарката въведе в кабинета Ан.

Неслучайно я бяха взели във ФБР — успя по някакъв начин да го успокои, да ни изведе от кабинета и да ни вкара в колата си.

В продължение на около километър в купето цареше тишина, след което тя поде:

— Това беше златната ви възможност, деца. Възлагах по-големи надежди…

И още в този дух. Аз обаче се изключих и загледах през прозореца към избледняващите цветове на есента. От време на време до съзнанието ми достигаха откъслечни думи: наказани, сериозно провинение, разочарована, разстроена, без телевизия. И прочее.

Ние мълчахме. От години не ни се беше налагало да се обясняваме на някой възрастен. Нямахме намерение да започнем да го правим сега.