Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (60)

59

На следващата сутрин в училище заварихме няколко големи туристически автобуса, запълнили целия паркинг. Новата ми приятелка Джей Джей ми махна и се приближи. Останалите от ятото се сляха с тълпата.

— Специална изненада — каза тя жизнерадостно. — Излет на открито.

— На открито? — Представих си как обикаляме някое поле в търсене на нещо.

— Да, на открито. Цялото училище отиваме на посещение в Белия дом, където живее обичният ни лидер. Тоест няма да имаме часове и контролни, а вероятно — и никакви домашни.

Усмихнах й се. Стилът й ми допадаше. Не беше някоя задръстена сухарка, която да приема всичко на сериозно. Както например правех аз.

— Ами, добре — казах. — Значи отиваме на излет.

 

 

— Нашият клас е тук — чу се момичешки глас.

Иги се намръщи. Беше напрегнал слух, за да долови скърцането на подметките на Зъба по плочките. Преди секунда беше до него, но изведнъж Иги се бе озовал в море от гласове, през което не можеше да чуе нищо.

Нечия ръка го докосна внимателно.

— Нашият клас е тук — повтори гласът.

Разпозна го. В класната стая момичето седеше на два метра и четиридесет сантиметра североизточно от него.

Иги се притесни. Стърчеше като някакъв сляп идиот и не знаеше накъде да тръгне.

— Учителката смени посоката на движение без предупреждение — обясни момичето.

Спомни си, че се казваше Тес.

— О — измрънка той и пое в посоката, в която тя го побутваше лекичко. — Благодаря.

— Няма проблем — рече Тес бодро. — Честно казано, отдъхнах си, когато те сложиха в нашия клас. Сега поне не се набивам толкова на очи.

Защото си сляп сбъркан мутант? — помисли си Иги с недоумение.

— И аз като теб съм доста висока за възрастта си. Хората все ми повтарят, че трябва да се радвам — можело да стана баскетболистка или фотомодел, но да си сто седемдесет и седем сантиметра на четиринайсет години е доста гадничко — довърши тя. — Сега обаче не съм единствена. И ти си като мен.

Иги се засмя и чу стъпките на Зъба. Усети, че той го докосва леко по якето, за да му покаже къде е.

— Тес? — обади се учителката.

— Изчезвам — нали съм отговорник на класа — каза Тес. — По-късно ще се видим, на обиколката. Става ли?

— Става — каза Иги замаяно и чу леките стъпки на Тес да се отдалечават.

Какво се беше случило току-що? Чувстваше се, сякаш го беше блъснал камион.

— Леле-мале, същински Казанова — обади се Зъба.

 

 

— Разбира се, във Вашингтон има твърде много за гледане и правене и един ден далеч няма да ни стигне — оповести един от учителите и повиши глас, за да надвика двигателя на автобуса. — Тази сутрин ще посетим Капитолия и ще видим къде се провеждат събранията на Камарата на представителите и на Сената. После ще прекараме половин час на Мемориала на ветераните от Виетнам. След обяд ще посетим Белия дом.

Момичето на седалката до Ейнджъл — Каролин — ахкаше с развълнуван вид.

— Нямам търпение да видя Белия дом — каза Ейнджъл.

Каролин кимна и отвърна:

— Иска ми се да бяхме отишли в Природонаучния музей. Ходила ли си там?

— Не.

— Страхотно е. Има скелети на динозаври и един огромен препариран кит, който виси от тавана. И метеорити. И диаманти.

— Звучи интересно — каза Ейнджъл.

Можеше да помоли Ан да ги заведе. Или да внуши на учителката им да промени плана за днес. Или може би не. Макс щеше много да се ядоса, ако научеше. Ейнджъл потупа затъкнатата в колана на плисираната й ученическа поличка Селесте и реши да следва програмата. Засега.