Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (53)

52

Бързо се понесох надолу по коридора, като внимавах да не вдигам шум.

Тер Борщ: зъл учен генетик. Семейството им се разрастваше все повече. Бях ли чувала името му и преди? Очевидно в някакъв момент се беше свързал с Джеб, с Училището и с Белите престилки. Надали имаше много независими зли генетици. Сигурно поддържаха връзка, обменяха опит, заедно създаваха мутанти…

Това беше или сериозен пробив, или пък поредната задънена улица. От всяко положение нямах търпение да разкажа на ятото за откритието си. На минаване покрай една празна класна стая съзрях Зъба. Чудесно — имах пет минути до следващия час. Понечих да вляза, но осъзнах, че не беше сам. Пред него стоеше момиче, което му говореше нещо с искрено изражение. Зъба я гледаше безизразно, а тя не спираше да говори, като отмяташе дългите си червени букли над рамото си.

Ухилих се. Бедният Зъб. Какво ли го убеждаваше? Да се запише в клуба по шахмат?

В следващия момент момичето сложи ръце на гърдите на Зъба и го бутна към стената. Направих крачка напред и посегнах към вратата. Дори и да беше Заличител, двамата със Зъба щяхме да я направим на кайма.

И замръзнах. Това не беше нападение. Тя се залепи към него като магнит, вдигна се на пръсти и го целуна — по устата.

Зъба застина за момент, след което вдигна ръце и я хвана за кръста. Очаквах да я отблъсне — надявах се да прояви благоразумие и да не нарани чувствата й.

Пред изумения ми поглед обаче ръцете му се плъзнаха по гърба й и я придърпаха по-близо. Той наклони глава, за да им е по-удобно да се целуват.

Отстъпих, затаила дъх. Имах чувството, че ще се срина.

О, Господи.

Завъртях се на пети и се втурнах по коридора към дамската тоалетна.

Заключих се в една от кабинките и седнах на капака на тоалетната. По челото ми изби студена пот. Треперех, сякаш току-що се бях борила за живота си. В ума ми изплува образът на Зъба — придърпваше момичето и накланяше глава. Затворих очи, но той не изчезна.

Добре. Стегни се. Боже. Какво ти става?

Дишах учестено, а в стомаха ми се събра разяждащ гняв.

Не, успокой се. Успокой се.

Насилих се да вдишам дълбоко няколко пъти. Вдишай. Издишай. Вдишай. Издишай.

Добре. Само се успокой. Целуна някакво момиче. Голяма работа. И какво изобщо ме интересуваше това? Имаше ли значение, дори да нацелуваше всички момичета в училището? Той ми беше… като брат. Имам предвид, не ми беше истински брат, но като брат. Да. Това е. Бях се изненадала, но след като смелих видяното, се успокоих.

Изправих се, излязох от кабинката и напръсках лицето си със студена вода. Бях добре. Искам да кажа, така или иначе, нямаше повод да не бъда.

Може би изпитваш някакви чувства към него — каза Гласът ми. Е, не! Не благоволяваше да ми отговори, когато наистина имах нужда, но изпаднех ли в емоционален стрес, с който определено предпочитах да се справя сама, не можеше да му затвориш устата.

А може би не — отвърнах високопарно.

Няма вечно да бъдете деца — продължи Гласът с лека насмешка. — Хората порастват, раждат им се деца. Помисли за това.

Потиснах желанието да изкрещя от безсилие и стиснах здраво умивалника, за да не започна да удрям глава в стената. Все едно след тези думи бих могла да мисля за нещо друго.