Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (46)

45

— Столицата на Парагвай? — попита учителката.

Асунсион. Основно население: гуарани. Европейците попадат там за първи път през 1518 година. Парагвай няма излаз на море. Намира се в Южна Америка. Население: шест милиона, като…

Вдигнах ръка.

— Асунсион?

— Да, точно така. Отлично. Искам всички да прочетете за Парагвай тази вечер в глава осма от учебника си по история на света. Сега извадете учебните тетрадки по точни науки.

С усещането, че съм прилежна като пчеличка ученичка, извадих тетрадката по точни науки. Какви ли още изненади криеше Гласът за мен? Досега се беше представил отлично по всички предмети, които преподаваха в девети клас. Колко удобно. Поне това.

Тъкмо подминах костната структура на жабите, когато на вратата се почука. Учителката отвори, зашепна си с някого, после се обърна към мен. Какво?

— Макс? Трябва да идеш в директорския кабинет за малко — усмихна се тя окуражително, от което по-скоро се обезкуражих.

Изправих се бавно и тръгнах към вратата. Какво ставаше? Нима вече се започваше? Дали човекът отпред щеше да се преобрази в Заличител? Дишането ми се учести, а ръцете се свиха в юмруци до тялото.

Може би не. Може би просто имаше някаква неточност в документите. Нещо най-обикновено.

— Заповядай — секретарката отвори врата, която водеше в малко антре. Иги и Газопровода седяха на столове в стаичката. Гази ме погледна и се усмихна сконфузено.

О, не.

— Още отсега ли! — прошепнах, а той повдигна рамене и се ококори насреща ми.

— Директорът е готов да ви приеме — каза секретарката и отвори следващата врата. — Веднага.