Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (45)

44

— Някой помни ли как се казва тази област?

Ейнджъл вдигна ръка. Реши, че е време да се направи на умна.

— Да, Ариел?

— Това е Юкатан. Част е от Мексико.

— Много добре. Знаеш ли нещо за Юкатан? — попита госпожица Соловски.

— Там е Канкун, популярно туристическо място — отговори Ейнджъл. — Има и руини от маите. Близо е до Белиз. Пристанищата са най-близките до САЩ, така че е удобно за трафикантите на наркотици — превозват ги от Южна Америка и ги вкарват в Тексас, Луизиана и Флорида през пристанищата.

Учителката премигна. Отвори уста, после я затвори.

— Ъ-ъ, да — каза неуверено, отстъпи към окачената на дъската карта на света и прочисти гърло. — Да поговорим за руините на маите.

 

 

— Тифани.

— Тифани? — учителката я изгледа объркано. — Доколкото разбрах, името ти е Кристал.

— Аха. Тифани-Кристал. — Ръч написа тире във въздуха с пръст.

— Добре, Тифани-Кристал. В часа по езиково изкуство в момента се занимаваме с употребата на думи в интегралната медийна среда — учителката посочи списъка с думи на дъската отпред. — Тези ги разгледахме миналата седмица. Тази сутрин ще направим тест, за да изберем думите за тази седмица и да решим над какво да се съсредоточим.

— Ами хубаво — каза Ръч одобрително и махна с ръка. — Давайте! Ама да знаете, че правописът ми е пълно говно.

 

 

— Знаеш ли къде е речникът?

Зъба се обърна към момичето, което го беше заговорило.

— Какво?

— Това тук са справочните материали — обясни тя и посочи. — В свободното си време за самоподготовка можем да си пишем домашните в този край. Ако имаш нужда да провериш нещо, компютрите и справочните материали са тук.

— А-а. Добре. Благодаря.

— Няма защо.

Момичето преглътна и се приближи. Беше по-ниска от Макс, с дълга тъмночервена коса. Очите й бяха искрящо зелени, а по носа си имаше лунички.

— Аз съм Лиса — каза. — Ти си Ник, нали?

Какво искаше тази? Изгледа я.

— А-ха — рече предпазливо.

— Радвам се, че си в нашия клас.

— Така ли? Защо?

Тя пристъпи още по-близо. Зъба долови ухание на сапун с лавандула. С палава усмивка тя отговори:

— Защо според теб?

 

 

— Гледайте! Ще полетя!

Газопровода се обърна заинтригувано. Някакъв чукундур от неговия клас се беше изправил нестабилно на върха на металната катерушка и беше разперил ръце като криле.

Надявам се да не разчита само на ръцете си — помисли си Газопровода. Може пък наистина да имаше криле. Все пак не беше изключено на света да има и други деца като тях. Кой знае. Поредната загадка за разрешаване.

— Вярно ли? — каза Газопровода и засенчи очи. — Хайде да видим.

Това като че попари момчето, но то стисна устни, приклекна и скочи от върха на катерушката.

Изобщо не можеше да лети. Стовари се право на земята и се сви нескопосано на сгърчено кълбо. За миг настана тягостно мълчание, след което момчето писна и проплака:

— Ръката ми!

Надзирателят на детската площадка се приближи, взе детето в ръце и го понесе към лекарския кабинет. Гази продължи да събира хубава колекция тежки камъни. Оръжие, за всеки случай.

— Защо го направи? — чу се враждебен глас.

Гази вдигна очи.

— Моля?

Над него се беше надвесило по-голямо момче с ядосан вид.

— Виж какво, умнико! Когато някой заяви, че иска да полети отнякъде, му казваш на мига да слезе от там, а не „Хайде да видим“. Имаш ли акъл изобщо?

Газопровода повдигна рамене, но думите го жегнаха.

— Не знаех.

Момчето го измери с поглед.

— Да не си израснал в някоя пещера?

— Не — отвърна той и вдигна вежди. — Просто не знаех.

Момчето се смръщи ядосано и се отдалечи. Газопровода го чу да казва: „Да бе, не знаел. Да не е от планетата на тъпаците?“.

Гази присви очи, а ръцете му оформиха малки смъртоносни юмручета.

 

 

— Къде си правиш косата? — попита нечий глас.

Обърнах се. Срещу мен с усмивка стоеше бледо слабо момиче. Побутнах подноса и продължих напред по опашката.

— Ами, в банята.

Това някакъв шифър ли беше? Нямах представа за какво говори. Както често се случваше.

Тя се засмя и сложи една зелена ябълка на подноса си.

— Не, имах предвид русите кичури. Жестоки са. Във Вашингтон ли си ги направи?

Хм. Русите кичури? Ясно.

— Сигурно е от слънцето — казах тъпо.

— Яко е. Я виж — бананов пудинг. Препоръчвам го!

— Благодаря — сипах си малко от учтивост.

— Аз съм Джей Джей — каза тя. Явно това социално изпитание изобщо не я притесняваше. Моите длани вече се бяха изпотили. — Накратко от Дженифър Джой^[13]. Понякога си мисля, че нашите не са добре.

Засмях се, изненадана, че споделя подобно нещо с мен.

— Името Макс ме кефи — каза Джей Джей. — Спортно е. Има замисъл.

— Да, точно като за мен — казах, а тя се засмя отново и присви очи.

— Ето тук има места — посочи една празна маса. — Иначе ще трябва да седнем до Чари и нейната свита — понижи глас. — Не се закачай с тях.

По средата на обяда осъзнах, че двете с Джей Джей говорехме вече половин час, а аз очевидно не й се бях сторила изрод, от когото да избяга с писъци.

Бях си намерила приятелка. Втората за четиринайсет години. Това беше значителен напредък.