Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (44)

43

Прецених, че осезаемото отсъствие на миризма на антисептик е леко обнадеждаващо. И интериорът на това училище изобщо не беше като в Училището, някогашния ни затвор.

— Зефир, така ли е?

Жената в костюм от туид с вид на учителка се усмихна неуверено. Беше се представила като госпожица Кюлбар.

— Да? — обади се Гази. — Това съм аз.

Усмивката на учителката грейна.

— Зефир, ти си при мен — каза и протегна ръка. — Ела, миличък.

Кимнах отсечено на Гази и той тръгна с жената. Знаеше какво да прави — да запамети маршрутите за бягство, да прецени колко души има около себе си, колко големи са, каква е вероятността да се сбият. Получеше ли сигнала, щеше да изскочи през прозореца и да се омете оттук за не повече от четири секунди.

— Поне вече не е Капитан Терор — промърморих на Зъба.

— Да, Зефир е убийствено подобрение — отвърна той.

— Ник? И Джеф? Аз съм госпожа Чийтъм. Добре дошли в нашето училище. Елате, ще ви заведа в стаята на вашия клас — изчурулика друга учителка.

Потупах Иги два пъти по опакото на ръката. Натъжено проследих как двамата със Зъба се отдалечават по коридора. Други учители отведоха и Ейнджъл и Ръч, докато накрая не останах сама. Опитах се да потисна неумолимия инстинкт да се махна оттук.

Учителите ми се виждаха свестни. Определено не даваха вид на потенциални Заличители — бяха твърде възрастни и не достатъчно мускулести. Заличителите рядко доживяваха до над пет-шест години, така че, когато не бяха преобразени, изглеждаха като двайсетинагодишни модели.

— Макс? Аз съм госпожица Зигердал. Ти си в моя клас.

Изглеждаше що-годе поносимо. Безвредна? Вероятно. Надали можеше да скрие много оръжия под полата или пуловера си.

Някак изтръгнах една усмивка, на която тя отвърна. И така, учебният ден започна.