Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (43)

42

— Готово, пристигнаха — каза Ари в микрофона на яката си.

Фокусира бинокъла си „Цайс“^[12], но омразните мутанти се бяха скрили от погледа му в сградата.

Налагаше се да включи термичния сензор, една от любимите му играчки. Сложи уреда на главата си и намести окулярите пред очите си. Във вътрешността на училището течаха реки от червено — топлите детски тела пъплеха по всички коридори.

— Ето ги — прошепна той при вида на шест оранжевеещи силуета, които се открояваха на общия червен фон, и се ухили.

Децата птици имаха по-висока температура от хората, а и от Заличителите. Лесно се забелязваха.

— Искаш ли да видиш?

Ари свали уреда и го подаде на човека до себе си. Момичето го сложи, оправи косата си под ремъците и каза:

— Браво! Видя ли какви тъпи униформи? Майчице! Нали не трябва и аз да нося такава?

— Може да се наложи. Как ти се струват нашите изроди? — попита Ари.

Тя продължаваше да ги гледа. Накрая сви рамене и кичурите коса се размърдаха.

— Не подозират нищо. Разбира се, ние сме едва в началото. В самото начало.

Ари се ухили и каза с оголени кучешки зъби:

— Началото на края.

Тя се усмихна.

Плеснаха ръце една в друга и звукът проехтя като пушечен изстрел из тихата гора.

— Да. Чака ни голямо забавление — каза Макс II и лапна една дъвка. — Всичко ще стане двойно по-интересно.