Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Максимум Райд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maximum Ride: School Out — Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
mladenova_1978(2016)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън

Заглавие: Училището свърши — завинаги

Преводач: Александър Маринов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Егмонт България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1201-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2156

История

  1. —Добавяне

39

Безмълвно избутах стола от масата и с тежки стъпки стигнах до задната врата. Отворих я и се втурнах надолу по стъпалата. Затичах се и разперих криле. Вятърът ги изпълни, поде перата ми и с няколко плавни маха се понесох във въздуха, над овощната градина и над обора. Щом се издигнах достатъчно, пуснах гнева си на воля. Вдишах дълбоко, опитах се да си спомня как да полетя наистина бързо — и почти на мига го постигнах. Крилете ми се движеха като че от само себе си.

Да видим колко бързо мога да се разкарам оттук — помислих си мрачно и увеличих скоростта.

Бягството никога не помага — рече Гласът в главата ми.

— Да, обаче полетът помага — много!

Когато се върнах, Зъба ме чакаше до отворения прозорец. Подаде ми чаша вода, а аз я изпих на един дъх.

— Доста се забави — рече. — Докъде ходи? Ботсуана?

Усмихнах се сухо.

— Останах само минута, после трябваше да се връщам. Поздрави от Африка.

— Колко бързо летиш според теб?

— Над триста — отговорих. — Триста и трийсет? И четиридесет?

Той кимна.

— Тук всичко наред ли е?

Тръгнах по коридора към стаята си и се събух в движение. Къщата беше тъмна и притихнала. Часовникът ми показваше един и трийсет.

— Да. Успях да вкарам Гази във ваната, после Тото падна вътре. Ейнджъл внуши на Ръч да промени решението си коя книга да чете, а аз й се скарах.

Измерих го с поглед.

— Изглежда, си овладял положението.

— Справих се.

Седнах на леглото, без да знам какво да кажа. Зъба седна до мен.

— Не ти ли се прииска просто да не спираш? — попита. — Да не спираш и никога да не се върнеш?

Поех си въздух разтреперано.

— Да — прошепнах.

— Ан никога няма да заеме мястото ти, Макс — каза Зъба, вперил тъмните си очи в мен.

Повдигнах рамене, без да го поглеждам.

— Тя е просто… междинна станция — каза. Изглежда, напоследък се чувстваше по… ами, по-спокоен с мен. — Просто си почиваме, храним се, забавляваме се, след което ще планираме следващия си ход. Малките го знаят. Вярно, приятно им е, че не трябва да бягат и да спят по мрачни тунели. И че всяка вечер си лягат в едно и също легло. На мен също ми е приятно. И на теб. Ан се държи добре с тях — с нас — и това им харесва. Не ни се случва често да можем да си починем. Затова просто се наслаждават на мига, Макс. Ако не беше така, щеше да значи, че са толкова увредени, че не могат да бъдат спасени. От никого.

— Знам — прошепнах.

— Но знаят кой им спасява кожата всеки път — вече безброй пъти. Кой ги храни, облича и прогонва кошмарите им. Джеб може и да ни изкара от клетките, но ти си човекът, който опази свободата ни, Макс.