Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (37)

36

— Сигурно баща й е бил бръснар? — предположи Ръч.

Погледнах към Зъба. Този адрес беше най-близо до неговото име — мястото, където допускахме, че може би беше живяла майка му. Мислехме, че е била самотна майка, под двайсетгодишна, която дала Зъба за осиновяване. Както при първите два адреса, и тук ударихме на камък — бръснарски салон, сгушен до бизнес сграда.

Зъба вдигна рамене незаинтересовано. Аз обаче го познавах добре и не ми убягна как стегна челюст.

— Съжалявам — казах му меко.

Той ме погледна и само за миг в очите му проблесна нещо. След това отново стана безизразен.

— Няма значение. И без това не очаквах да открием кой знае какво — рече той. — Вероятно ще бъде загуба на време, но все пак да проверим ли и последния адрес?

— Да — каза Иги.

Това бяха координатите до неговото име.

— Хайде, да тръгваме — нареди Зъба и излетя, без да се обръща да провери дали го следваме.

— Доста се натъжи — прошепна ми Ейнджъл, щом Ръч и Гази скочиха във въздуха.

— Знам, миличка — отвърнах й шепнешком аз.

— Мен не ме интересува откъде съм — каза Ейнджъл чистосърдечно и ме погледна в очите. — Откъдето и да съм дошла, не искам да се връщам там. Не и ако и вие не можете да дойдете.

Целунах я по челото.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето. Ако изобщо се стигне дотам — отговорих. — Засега нека просто настигнем останалите.

— Чакайте — обади се Тото и притича до един противопожарен кран. — Пиш пауза.