Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (35)

34

На! Фрас. Ти! Фрас. Макс! Фрас.

Значи Макс можеше да лети със скоростта на светлината, така ли? Ари изръмжа, хвърли се отново напред и заби тоягата бо^[8] в гърба на противника си. Тежката пръчка беше по-висока от него и имаше дебелина колкото китката му. Звукът от удара с нея беше глух и смразяващ.

Другият Заличител падна на постелката и остана неподвижен, като стенеше тихо.

— Следващият! — изръмжа Ари.

Поредният член на отряда се преобрази и скочи в кръга при него, вдигнал своето бо в готовност. Ари премина в режим на атака. Ръцете му изтръпнаха от вибриращата от ударите тежка тояга.

Беше видял Макс да прелита с над триста и двайсет километра в час. На лицето й беше изписана радост, а косата й се развяваше зад нея като ореол.

Джеб продължаваше с подаръците за ятото. А какво беше дал на него? Неестествени, болезнени и тромави криле. Ари си беше мислел, че мечтае да може да лети, за да заприлича повече на ятото. Но да присадиш криле на тялото на Заличител нямаше нищо общо с онова, което имаха те. В гърлото на Ари заседна изгаряща жлъч и той с рев стовари своето бо върху главата на другия Заличител.

Ето така щеше да направи с Макс. Тя беше на четиринайсет, той — едва на седем, но вече беше три пъти по-голям от нея. Мускулите му бяха огромни и имаше силата — както и природата — на вълк.

Джеб беше казал, че е необходимо. И че той трябва да му повярва. И докъде го беше довело това? До огромните криле, които единствено го измъчваха. А Макс продължаваше да му се надсмива. Е, тези дни бяха към края си.

Скоро той щеше да бъде златното момче, а Макс щеше да е просто далечен спомен за провалил се експеримент.

По-висшестоящите го бяха одобрили.

Решението беше взето.

— Следващата жертва!