Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (34)

33

Вдигнах поглед и видях стотици, ако не и хиляди пърхащи прилепи. Движеха се на тласъци между дърветата — странни, малки черни кавички на фона на тъмнолилавото небе. Бяхме летели с мишелови, но не и с прилепи.

— Те са бозайници като нас самите — казах аз.

По-близки ли ни бяха, отколкото птиците? Със сигурност не и по предпочитаната си храна — насекомите.

— Болят ме ушите — оплака се Тото.

— От ехолокацията^[7] е — обясни Иги. — Удивително е! Сега тихо, опитвам се да се съсредоточа.

Тото изпуфтя и се укроти.

Трите с Ръч и Ейнджъл допряхме върховете на крилата си и се завъртяхме в кръг подобно на пернати витла на перка.

Гази изскочи отнякъде и тупна Ръч по гърба с крило.

— Ти гониш! — извика той и се стрелна напред.

Зъба беше доста нависоко — изкачваше се в стръмна спирала, правеше завои, упражняваше техниките, които беше научил от мишеловите на запад. Виждаше се само когато минаваше пред луната.

Внезапно почувствах вече познатата гореща вълна да залива тялото ми и лицето ми пламна. Задъхах се, а от притока на адреналин сърцето ми заблъска лудо. Бързо вдигнах ръка към лицето си с надеждата, че няма да се превърна в Заличител точно сега пред всички.

И внезапно се понесох като ракета през небето. Косата ми се вееше бясно зад мен, а очите ми сълзяха от вятъра. Движех се невероятно бързо, а почти не усещах крилете си да мърдат. Боже, какво става? — помислих си. Земята под мен се размаза.

С ятото можехме без проблем да поддържаме постоянна скорост от сто и трийсет километра в час, а при нужда можех да ускоря до сто и деветдесет. При пикиране достигахме до двеста и деветдесет.

В момента обаче се движех далеч по-бързо от това. Сама, като стрела.

Беше просто върхът.

В гърдите ми се надигна някаква дива радост, но смехът ми беше беззвучен — оставаше далеч зад мен, докато се носех през нощта. Накрая се опомних и усетих, че забавям ход.

Дори не се бях задъхала. Отново се разсмях, обърнах се и се насочих обратно към дома на Ан. Прецених, че бях изминала около… петдесет километра.

Заварих ятото на същото място. Видях ги далеч преди те да видят мен.

Забавих полет и се присъединих към тях. Пет лица ме изгледаха смаяно. Шест, ако броим и Тото.

Газопровода проговори първи.

— Имаш турбодвигател — отбеляза той тихо.

— Искам ти да ме носиш — каза Тото и се опита да се измъкне от Иги.

Засмях се, протегнах ръце, той скочи в тях и ме близна развълнувано по шията. Не държах да го прави, но няма значение.

— Какво стана, Макс? — каза Ейнджъл с ококорени очи.

— Мисля, че току-що се сдобих с ново умение — отговорих и се ухилих широко.