Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (31)

30

Тихото почукване на вратата на стаята ми ме накара да подскоча — мускулите ми се бяха стегнали от страх. Сигурно беше Иги.

— Излязох от банята — обадих се с леко разтреперан глас.

— Да — обади се Зъба. — Досетих се, предвид че гласът ти идва от стаята.

— Какво искаш?

— Може ли да вляза?

— Не!

Разбира се, вратата се отвори и той се облегна на рамката й. Видя пребледнялата ми кожа и страха и тревогата в широко отворените ми очи. Трескаво опипах лицето си и огледах ръцете си. Все още бяха покрити с обикновена кожа.

Една от тъмните му вежди се вдигна, той влезе и затвори врата.

— Какво става? — попита.

— Не знам — прошепнах. — Има ми нещо, но не знам какво точно.

Той застина на място за миг, след което седна до мен на леглото и нежно преметна ръка през раменете ми. Бях се свила, увита в мократа кърпа. Чувствах се ужасно — не се бях плашила толкова в… последните дни.

— Ще се оправиш.

— Ти пък откъде знаеш?

— Аз знам всичко, както често ти напомням.

Бях твърде зле, за да се усмихна.

— Слушай — продължи той, — каквото и да става, ще се справим. Както винаги досега.

Преглътнах. Изгарях от желание да му разкажа за Макс-Заличителката, но ме беше страх и срам.

— Зъб, ами ако се променя? Ако се превърна в нещо… ужасно? Тогава как ще постъпиш?

Той замълча и закова очи в мен.

Поех дълбоко въздух.

— Ако се превърна в Заличител? — казах по-решително. — Как ще постъпиш тогава? Ще защитиш ли останалите?

Задържа погледа си на мен доста дълго. Разбираше какво го питам. Превърнех ли се в Заличител, неговата задача беше да ме убие.

Сведе очи към краката си, после ги вдигна към мен.

— Да. Ще направя каквото трябва.

Въздъхнах с облекчение и промълвих:

— Благодаря ти.

Той се изправи и ме стисна за рамото.

— Ще се оправиш — повтори, наведе се и ме целуна леко по челото. — Обещавам.

И излезе. Бях по-объркана отвсякога.