Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (23)

22

Познайте колко спални имаше скромната селска къщурка на Ан. Седем! Една за нея и по една за всяко дете птица. Познайте колко бани имаше. Пет! Пет бани в една-единствена къща!

— Макс! — Газопровода потропа по вратата на моята стая.

Отворих. Косата ми все още беше мокра от дългия и невероятно горещ душ.

— Може ли да изляза навън? — попита той.

— Уха! Бях забравила какъв цвят е кожата ти — казах аз. — Почти бях приела, че естественият ти цвят е мърлявото.

Той ми се ухили.

— То беше за камуфлаж. Може ли да изляза?

— Да, хайде да излезем всички, тъкмо ще помогнем на Иги да се ориентира.

 

 

— Какво е това? Хангар за самолет? — попита Ръч.

Групичка дървета ни бяха попречили да видим голямата червена сграда от къщата. По време на огледа си се бяхме натъкнали на какво ли не.

— Това е обор — обясни Зъба.

Държах го под око. При първите признаци на умора щях да го изпратя обратно в къщата.

— Обор с животни? — попита Ейнджъл развълнувано.

Внезапно Тото залая, сякаш беше доловил някаква миризма.

— Явно, че да — отвърнах и го взех в ръце. — Слушай, ей! Стига лая! Ще изплашиш някого.

Тото като че се смръщи, но спря да лае — поне докато беше в ръцете ми.

— Конят най-отсам се казва Шугър — каза Ан и се приближи.

След като ни беше показала стаите и основните неща в къщата, ни пусна да се разхождаме на воля наоколо.

Наредихме се на прага на обора и вперихме очи в Шугър — светлосив кон, който ни разглеждаше с интерес.

— Прекрасен е — прошепна Ръч.

— Огромен е — вметна Газопровода.

— Голям е, но е кротък — каза Ан, извади морков от една кутия, подаде го на Ръч и кимна към коня. — Хайде. Обича моркови. Подай му го на разтворената си длан.

Ръч предпазливо пристъпи напред и подаде моркова. Можеше да пукне ребрата на човек с един добре премерен ритник, но пред коня едва не се разтрепери.

Шугър пое моркова нежно с устни и захрупа доволно.

Ръч се обърна към мен с грейнало лице. В гърлото ми заседна буца. Напомняхме типичните градски деца на излет в някоя ферма по някаква социална програма. Заобикаляха ни прекрасни пейзажи, въздухът беше свеж, имаше животни и…

— Имате още половин час — каза Ан и пое обратно към къщата. — Ще вечеряме в шест.

И, както щях да кажа, обилна храна. Беше невероятно.

Къде тогава беше уловката? Бях сигурна, че има такава.