Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (18)

17

— Момичетата да легнат на леглото — каза Гази. — Ние с Иги ще спим на пода.

— Извинявай, драго сексистче — повдигнах вежди аз. — Какво ще кажеш двамата най-дребни от групата да легнат на леглото — просто защото ще се съберат на него. Тоест вие с Ейнджъл.

— Да — присъедини се и Ръч и присви очи. — Какво? Прекалено съм лигава, за да спя на земята ли?

Гази нахлузи инатливото си изражение, затова прекосих стаята преди да започне да спори. Бяха настанили Зъба в двойна стая, но другото легло беше празно. Двамата най-малки членове на ятото щяха да спят на него, а останалите щяхме да се настаним както дойде.

— Разбира се, Ваше Височество разполага с цяло легло само за себе си — казах на Зъба.

— Точно така — отвърна той замаяно. — Защото отстрани в тялото на Наше Височество зее дупка.

Все още имаше мъртвешки вид — изключително блед и отпаднал. Не можеше да яде, затова го хранеха венозно? Иги беше дарил още половин литър кръв, който беше помогнал сериозно.

— Припомням ти, че те зашиха — казах аз. — В момента нямаш никакви дупки.

— Кога ще ме изпишат?

— Казаха след седмица.

— Тоест утре? — попита той.

— И аз така мисля.

— Слушай, Зник, може ли да сменя канала? — попита Иги. — Дават мач.

— Разбира се, Зиги — отвърна Зъба.

Легнахме си рано, смачкани и копнеещи за сън предвид събитията от последните двайсет и четири часа. Към девет часа останалите вече спяха непробудно. Агентите изнамериха отнякъде постелки за йога, които вършеха работа. Особено ако човек е свикнал да спи на земята в пещери или по бетонните подове в тунелите на метрото.

Опитах се да успокоя ума си в настъпилата тишина. Глас? Някакви належащи забележки, които да искаш да споделиш, преди да откъртя?

Реши да останеш със Зъба.

Очевидно — отвърнах наум. Думите на Гази на плажа… Малкият всезнайко беше прав. Не биваше да позволявам пак да се разделяме, дори и да изглеждаше по-безопасно. Справяхме се най-добре, когато бяхме заедно. Цялото семейство, заедно на едно място.

Семейството е много важно — каза Гласът. — Мисля, че ти ми го каза веднъж.

Да — помислих си. — И затова мисля да потърсим родителите си веднага, щом излезем оттук.

Поех си дълбоко въздух и опитах да се отпусна. Бях напълно изтощена, но мозъкът ми работеше с пълна пара. Щом затворех очи, през съзнанието ми започваха да препускат най-различни образи — взривяващи се сгради, облак под формата на гъба, патици, омазани с нефт, планини боклук, ядрени електроцентрали. Кошмари от действителността.

Затова се надигнах и отворих очи. Резултатът не се промени особено. Беше започнало да ми прилошава по-рано, но не го бях споделила с останалите. Имах главоболие — не от онова, подобното на експлозия, при което ми се струваше, че някой размазва мозъка ми по стените на черепа, а обикновено. За щастие, експлозивните главоболия бяха далеч по-малко и далеч по-нарядко отпреди. Хипотезата ми беше, че бяха вследствие на опитите на мозъка ми да сподели работното си място с невъзпитания неканен гост — моят Глас. Във всеки случай бях много доволна, че главоболието напоследък си бе взело отпуск.

В момента усещах друго. Беше ми горещо. Кожата ми гореше. Имах чувството, че в системата ми има прекалено много адреналин и той ме изнервя непоносимо.

Дали Заличителите следяха чипа в ръката ми? Бяхме го видели на рентгеновата снимка, която ми направи доктор Мартинес в кабинета си преди толкова много време. Как така винаги успяваха да ни намерят? Вечният въпрос.

Загледах се в Тото, заспал на леглото при Ейнджъл и Гази. Беше по гръб, вирнал лапи във въздуха. Той имаше ли чип? Дали в момента следяха и него?

Уф… Беше ми горещо, бях изнервена и не се чувствах добре. Идеше ми да се просна в някоя пряспа, да се наям със сняг и да натъркам кожата си с него. Представих си, че отварям прозореца и политам в прохладния нощен въздух. И че се връщам при доктор Мартинес и дъщеря й Ела, единствените приятели, които имах сред хората. Доктор Мартинес щеше да знае как да постъпи. Сърцето ми биеше ужасно бързо — имах чувството, че някой барабани с палки отвътре по гръдния ми кош.

Изправих се и тихо прекрачих през спящите по пода тела до умивалника в единия край на стаята. Пуснах студената вода, оставих я да облее ръцете ми, а после се наведох и наплисках лицето си няколко пъти. Това ме освежи и се размечтах за студен душ. Дано не се разболея — примолих се. — Не мога да го допусна. Не мога да заразя Зъба.

Загубих представа от колко време стоях на умивалника под освежаващата струя на водата. Накрая реших, че може би вече ще успея да заспя и се изправих, за да подсуша лицето си.

И едва не изпищях.

Завъртях се, но в стаята цареше покой. Пак заковах очи в огледалото и го видях отново — Заличител.

Премигнах бързо. Какво, по дяволите, ставаше? Заличителят в огледалото също премигна бързо.

Заличителят бях аз.