Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (16)

15

Дийн се изпъна с безизразно лице. Новопоявилата се му се усмихна любезно и зачака. Беше руса — не можех да преценя на каква възраст. Имаше професионалната рутина и излъчване на водеща на новините в някой сериозен канал. И всъщност беше хубава.

Дийн събра документите си, кимна ми и отиде да говори с един от другите агенти. Новата жена седна срещу мен, закри уста с шепа и ми прошепна:

— Всички са доста надути.

Това беше толкова неочаквано, че просто се ухилих насреща й.

Тя протегна ръка през масата, за да се здрависаме.

— Името ми е Ан Уокър — представи се. — За да отговоря на въпроса ти, да, и аз съм от Тях. Аз съм човекът, на когото се обаждат, когато нещата излязат от контрол.

— В момента извън контрол ли са? — попитах учтиво.

Тя се изсмя.

— О, да — рече с отегчение. — Мисля, че когато от някоя болница ни се обадят с вестта, че при тях са постъпили две, а вероятно и цели шест досега неизвестни форми на живот с рекомбинантна ДНК, една от които е тежко ранена, спокойно можем да кажем, че нещата са излезли от контрол. И още как.

— Аха — отговорих аз. — Брей, звучи като че сме доста важни.

Ъгълчето на устата й трепна.

— Така е. Изненадана ли си? Никой ли не ти е казвал, че сте важни?

Джеб. Името му блокира сетивата ми и изключих, за да не се разпищя, както подобаваше на откачената рекомбинантна форма на живот, каквато бях. Навремето Джеб ме караше да се чувствам важна. Умна, силна, способна, специална, важна… каквото се сетите. Напоследък обаче основното чувство, с което го свързвах, беше ослепителен гняв поради потресаващото предателство, което беше извършил.

— Вижте — казах спокойно. — В безизходица сме. Знам го, вие също го знаете. Един от ят… от братята ми е ранен и се нуждаем от помощ. Просто ми кажете какво трябва да направя, за да я получим, след което ще се разделим по живо, по здраво.

Хвърлих един бърз поглед на ятото. Бяха се скупчили заедно, дъвчеха сандвичи и ме наблюдаваха. Гази бодро ми показа сандвича, който ми бяха запазили.

При вида на съчувственото изражение на Ан стиснах зъби. Тя се наведе през масата, така че никой да не я чуе:

— Макс, няма да те баламосвам. — Думите й отново ме изненадаха. — Както ти ни баламосваш, че родителите ви са мисионери. И двете знаем, че не е така. Както знаем и че ФБР няма навика да помага на хората просто защото са мили и добри. Ето какво е положението: чували сме за вас. В средите ни от години се въртят слухове за тайна лаборатория, която произвежда жизнеспособни рекомбинантни форми на живот. Те обаче така и не бяха потвърдени и хората взеха да ги смятат за някакви градски легенди. Ненужно е да уточнявам, че при първото съмнение, че може и да са верни, назначихме хора, които да откриват и събират информацията, слуховете или подозренията за вас. За теб и за твоето семейство.

Само да чуеше за Заличителите…

Ан си пое дъх и се отпусна назад в стола си, без да сваля очи от мен.

— Както виждаш, важни сте за нас. Искаме да научим всичко за вас. По-важното обаче е, че ако слуховете са верни, може би сигурността на цялата страна е заложена на карта — ако така нареченото ти семейство попадне в неправилните ръце. Не осъзнавате собствените си сили.

Изчака да осмисля казаното, след което се усмихна уморено.

— Предлагам ти сделка. Ти ни даваш възможност да научим повече за вас — без никаква болка и интервенции, — а ние осигуряваме най-доброто медицинско обслужване за Ник и безопасен подслон за останалите. Ще си починете, ще съберете сили, Ник ще се оправи, след което сами ще решите какво да правите по-нататък.

Почувствах се като гладна мишка пред огромна буца сирене.

Която беше поставена точно в средата на голям капан — колкото за една Макс.

Изписах на лицето си израз на учтива незаинтересованост.

— И се очаква да повярвам в искреността ви, защото…

— Много бих се радвала да можех да ти дам някаква гаранция, Макс — каза Ан, — но не мога. Не мога да ти кажа нищо, на което да повярваш. Помисли сама — сви рамене. — Писмен договор? Моята честна дума? Искреното уверение на шефа на ФБР?

И двете се изсмяхме. Ама че шегобийци бяха тези агенти.

— Просто… нямаш особено голям избор, Макс. Не и в момента. Съжалявам.

Втренчих се в масата и се замислих. Ужасяващото беше, че тя беше права. Държеше ни в ръцете си заради критичното състояние на Зъба. Най-доброто, което можех да сторя, беше да приема предложението й да ни подслонят и да се погрижат за него, да проявя търпение и да измисля план за бягство по-късно. Излях поток ругатни наум, след което вдигнах очи.

— Да речем, че приема. Къде е този подслон, който предлагате?

Тя ме погледна. Ако желанието ми да съдействам я беше изненадало, го прикри добре.

— Вкъщи — каза.