Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (14)

13

Бяха трима — двама мъже и една жена, с „правителствено“ излъчване. Бяха насядали около работната маса от изкуствено дърво.

Иги, Ръч, Гази и Ейнджъл също седяха на масата, а пред тях имаше пластмасови подноси с храна. Осъзнах, че не я бяха докоснали, въпреки че вероятно вече умираха от глад. Предпазливостта им ме изпълни с гордост и за малко очите ми да плувнат в сълзи.

— Кои сте вие? — попитах.

Удивих се колко спокойно и равно звучеше гласът ми. Точка за мен.

— От Федералното бюро за разследване сме — каза единият мъж и ми подаде визитната си картичка. Беше както трябва — с отпечатан герб и прочее. Не че това имаше някакво значение. — И сме на ваша страна. Научихме, че сте се натъкнали на затруднение, и дойдохме да проверим имате ли нужда от помощ.

Колко искрено звучеше само.

— Много мило! — казах и побързах да седна, преди да припадна. — Но нима всички тук, в болницата, не са се натъкнали на затруднение? Съмнявам се, че ФБР обръща внимание на всеки поотделно. Така че кажете какво искате от нас.

Единият от агентите потисна мазната си усмивка. Тримата се спогледаха за кратко. Първият — според картичката се казваше Дийн Микелсън — се усмихна унило.

— Знаем, че сте преживели доста, Макс. И съжаляваме за това, че… Ник е пострадал. В безизходица сте, но ние можем да ви помогнем.

Бях много уморена, а трябваше да помисля. Ятото не ме изпускаше от очи. От мястото си долавях аромата на топлата закуска пред тях.

— Ейнджъл — казах, — дай на Тото малко храна — да проверим дали ще му стане нещо. Ако оцелее, може да се нахраните.

Тото сякаш знаеше името си — подскочи на стола до Ейнджъл и завъртя опашка. Тя се поколеба — не искаше да рискува.

— Ето — каза агентката, изправи се и изяде една хапка от бърканите яйца на Ейнджъл.

Другите двама последваха примера й и опитаха храната от останалите три подноса. Един по-млад агент донесе пети поднос за мен. Опитаха и моята храна, след което оставиха подноса на масата.

— Така добре ли е? — попита един от тях.

Заизучавахме ги с интерес в очакване внезапно да стиснат гърла и да се строполят бездиханни на пода.

Е, не се случи.

— Добре, време за манджа, банда — казах и ятото се нахвърли върху храната с настървението на… хм, Заличители.

Гази приключи първи — просто беше всмукнал съдържанието на подноса си.

— Може ли още два подноса, моля? — попита.

Смаян, Дийн кимна и излезе да даде заповедта.

— И как възнамерявате да ни помогнете? — казах между хапките. — Откъде разбрахте, че сме тук?

— Ще отговорим на всичките ти въпроси — рече другият агент, — но и ти ще трябва да отговориш на няколко наши. Решихме, че ще е по-удобно да поговорим с вас един по един — по-лесно ще ви е да се съсредоточите. Ако сте приключили с храната, може да се преместим тук.

Той отвори вратата зад себе си, която водеше до по-широка конферентна зала. Наоколо се суетяха още няколко агенти. Щом ни видяха, те млъкнаха и се втренчиха в нас.

— Няма да се разделяме — казах.

— Няма. Просто ще седнете на отделни маси — каза жената. — Всички ще сте в едно помещение, виж.

Изстенах наум. Кога бяхме спали за последно? Нима бягството ни от Института по тунелите на канализацията под Ню Йорк се беше случило едва преди два дни? Зъба беше в операционната, един Бог знаеше на какви хора се бяхме натъкнали, а на всичкото отгоре не виждах изход. Не и без да изоставим Зъба. Което беше недопустимо.

С въздишка бутнах встрани опразнения си поднос и кимнах на останалите.

Нека разпитът да започне.