Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (139)

138

— Млъквай, глупако! — излая Максимум Райд срещу него точно преди аз да кажа същото.

Двете скочихме на крака и се спогледахме. Сякаш се виждах в огледало. Чувството беше много странно.

Но трябваше да я премахна. Имаше една Макс в излишък. Отново изревах, метнах се напред и я изненадах със страничен ритник, който отново я събори на земята. Скочих отгоре й, седнах на корема й и я фраснах право в носа. Тя потръпна, главата й се отметна встрани, а от носа й рукна кръв.

— Мислиш се за голямата работа — изсъсках аз.

Тя взе да се боричка под мен, но аз притиснах ръцете й към тялото с колене и я хванах за гърлото.

Това можеше да приключи само по един начин: с моята победа. Бях създадена, за да оцелявам. Съдбата ми беше да надвивам всяко по-слабо от мен същество, което се изправеше на пътя ми. Само това ме интересуваше. Слабото място на Макс беше, че тя мислеше и за всичко останало — за тъпото си ято, за тъпите си родители, за предателството на Джеб, за куп други неща, но не и за онова, за което трябваше.

При мисълта колко жалка беше, се изкикотих с глас. Бях готова да я смачкам.

Но внезапно тя изви гръб, изръмжа и ме блъсна силно встрани. Скочи на крака и ме изрита в брадичката с такава сила, че ударих глава в пода и едва не загубих съзнание. Възседна ме точно както го бях направила аз преди секунди, хвана ме за гърлото с две ръце и започна да стиска. Течащата от носа й кръв й придаваше освирепял, неудържим вид. Едното й око се беше затворило от отока, но въпреки това ме държеше в стоманена хватка. Сграбчих ръцете й и се опитах да ги махна, но не можах да я помръдна.

— Макс? — обади се Газопровод отново. Нито аз, нито тя му обърнахме внимание. — Важно е…

Боже мой — помислих си с лека изненада, без да спирам да се съпротивлявам. — Тя ще победи.

Никога не ми беше минавало през ума, че това е възможно. Във всички възстановки, през които бях преминала, във всички упражнения, винаги побеждавах аз. За свое учудване обаче зрителното ми поле взе да се свива и започна да ми притъмнява. Опитах се с всички сили да я отърся от себе си, но тя беше по-силна от мен.

— Може да има само една Макс — дочух в полусъзнание думите на Джеб. Долетяха някъде отдалеч и прокънтяха в главата ми.

Това… е… всичко… — помислих си замаяно. — Това… е… краят.

Изведнъж хватката около гърлото ми се отпусна.

Въздухът нахлу в гърдите ми като бесен разпенен поток. Картината пред очите ми изсветля и с хриптене отново започнах да дишам.

Старата Макс слезе от гърдите ми. Закашлях се, хванах се за гърлото и с усилие успях да седна на пода.

— Аз съм по-силната — изкрещя тя на учените. — По-силна съм от вас. Защото няма да ви доставя удоволствието да убия това момиче. Няма да падна на вашето жалко ниво!