Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (137)

136

Посред целия хаос и писъците някакъв трясък ни накара да обърнем глави. Не можах да повярвам — старата Макс, Максимум Райд, се спусна през отдушника и влезе в залата. Откъде се беше взела? Нали уж щяха да се погрижат за нея!

Но не, беше ни открила и изглеждаше наистина бясна.

— Поканата ми явно се е загубила по пощата — рече тя язвително, — но нямам нищо против да дойда на празненството ви неканена.

В същия миг паяците, плъховете и клетката изчезнаха. Докато останалите се оглеждаха объркани — съвършено олицетворение на думата тъпаци, — аз изругах под нос. Чуден момент за срив в последната свръхсекретна холографска система за виртуална реалност на големите шефове! Това — заедно с несвоевременната поява на очарователната ми предшественичка — щеше малко да затрудни изпълнението на задачата ми.

— Макс? — удиви се Ари и зяпна другата Макс.

— Макс! — извика Ръч.

— Да — отговорихме и двете.

Другата Макс ме изгледа и присви очи.

— Казват, че имитацията е най-искреното ласкателство — рече с презрение. — Така че, предполагам, че много държиш да ми се подмажеш.

— Коя си ти? — казах аз и се опулих. — Измамница!

— Не, не е. — Онова, плашещото хлапе, Ейнджъл, се обърна и ме изгледа. Ръката й кървеше на мястото, където я беше ухапал Ари. — Ти си измамницата.

Преглътнах яростта си. За коя се мислеше тази, с тъпото си кученце? Усмихнах се загрижено.

— Но, Ейнджъл — пропях с пропит с искреност глас, — как може да говориш така? Знаеш коя съм аз.

— Знам, че аз съм Ейнджъл — каза тя. — И кучето ми не е тъпо. Ти си тъпата, щом си мислиш, че можеш да ни изиграеш. Мога да чета мисли, идиотка такава.