Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (134)

133

И внезапно навсякъде наоколо плъзнаха змии. Двуметровите черни гадини се сипеха отгоре ми, увиваха се около краката ми, гърчеха се на пътя ми, плезеха езици срещу мен. За да ги махна от себе си, се завъртях в някакъв лудешки танц, с който се надявах да ги разкарам, но те сякаш нямаха край.

Бях на път да обезумея. Единственото, което ненавиждах повече от тесните тъмни пространства, бяха гнусните змии!

— О, Боже, Боже, Боже — редях задъхано и дърпах поредното тяло от себе си.

Усетих, че ме завладява истерия и скоро ще се срина.

Приклекнах, стегнах мускули и скочих право нагоре във въздуха. Разперих криле с всички сили. Усетих как змиите се плъзгат по тях и потръпнах погнусено. Боже, помощ, помощ, помощ! Във въздуха смених скоростта и преминах в свръхзвуков режим. Змиите взеха да се изхлузват — падаха и се стопяваха в тъмнината под мен. Така се бях разтреперила, че едва овладявах полета си, но най-сетне се отърсих и от последната от тях.

Змии! Гнусни змии! Откъде се бяха появили? Ненавиждах, ненавиждах, ненавиждах змии.

Страхуваш се от тях — обади се Гласът ми с обичайното си хладно равнодушие.

Благодаря за информацията — изкрещях му наум.

Страхът е слабото ти място. Трябва да се пребориш с всичките си слаби места.

Бях толкова ужасена и ядосана, че се уплаших, че ще повърна. Това поредното изпитание ли беше? Или си го бях въобразила? Стомахът ми се бунтуваше, а адреналинът в кръвта ми кипеше. Главата ми щеше да се пръсне.

Ятото. Трябва да намеря ятото.

Браво, Макс. Не изпускай целта от очи.

— Майната ти, Глас.

Изпънах рамене, стиснах зъби и обърнах на 180 градуса — обратно към „Айтекс“.

Отлично, Макс. Понякога наистина ме впечатляваш.