Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (13)

12

Двайсет минути по-късно бях с литър по-лека и ми се виеше свят като на пиян щраус. Не беше редно да давам толкова много кръв, но Зъба се нуждаеше от повече дори и от това количество, така че направих всичко възможно. Бяха го вкарали в операционната.

Запътих се по коридора към чакалнята. Там беше пълно с хора, но не и с деца птици.

Забързано обиколих помещението в случай, че се бяха скрили под столовете или нещо подобно. Ятото го нямаше.

Със замаяна глава проверих един коридор, след това друг. Чувствах се отпаднала, гадеше ми се и имаше сериозна опасност всеки момент да припадна от страх, че съм ги изгубила.

— Тук са — каза ми ниска чернокоса медицинска сестра.

Загледах я, а тя ми подаде малка пластмасова бутилка с ябълков сок и кексче.

— Изяжте това — заръча ми. — Ще Ви помогне за виенето на свят. Вашите… братя и сестри са в седми кабинет — посочи надолу по коридора.

— Благодаря — смотолевих аз, несигурна дали го заслужаваше.

Отворих дебелата врата на седми кабинет, без да почукам. Четири чифта притеснени детско-птичи очи се взряха в мен. От облекчението — макар и временно — коленете ми омекнаха.

— Ти трябва да си Макс — чу се глас.

Стомахът ми се сви. О, не — помислих си при вида на тъмносивия костюм, късата военна прическа и почти невидимата слушалка в ухото. Заличител? Новите партиди ставаха все по-неразличими. Очите на мъжа не грееха с типичния животински блясък, но не възнамерявах да свалям гарда.

— Заповядай, седни — обади се друг глас.