Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (128)

127

Поведох петимата откачени мутанти през сенките към „Айтекс“.

— Оттук.

Дръпнах настрани няколко храста и им махнах да минат. Най-сетне се беше мръкнало. Преди мислех, че да прекарваш дните си в компанията на Заличители, които играят на покер, е отегчително, но дори това не можеше да се сравнява с изминалия ден.

Не можех да си представя как истинската Макс беше търпяла това. Вече не помнех колко пъти през деня ми се беше прищяло да им се развикам да млъкват и да ме оставят на мира. Тази Ръч непрекъснато дрънкаше, а Ейнджъл и Газопровод водеха спорове от типа небето синьо ли е и кой ден е днес. Не бях открила пукнатини в бронята на Зъба, но беше въпрос на време. Ейнджъл откровено ме плашеше — дъската й хлопаше. Може би беше нестабилна. Трябваше да им го кажа, след като се върнех. Газопровод, изглежда, беше наивен глупак, а Иги — доколкото можех да преценя — беше просто бреме. Поне можеше да готви — незнайно как. Освен това всичките говореха на кучето, сякаш и то беше човек, питаха го какво иска и прочее. По дяволите, та това беше просто куче.

Накрая моментът настъпи. През деня се бяхме включили в обиколката на „Айтекс“ и се бях постарала да подчертая добре слабите места на сградите. А сега щяхме да „проникнем“ вътре. Стараех се да изглеждам предпазлива, сякаш съм нащрек.

Трябва да призная, че се справях чудесно. Не подозираха абсолютно нищо. Упражненията, тренировките, практиката — всичко даваше резултат. Очевидността на това колко по-добра бях аз, новата версия, беше доста удовлетворителна. Всъщност беше направо странно колко послушно ме следваха тези идиоти и колко прилежно изпълняваха заповедите ми. Щом им казах, че ще проникнем в „Айтекс“, те на мига се съгласиха. Дори и проклетото куче. На тръгване от мотела се опитах да го затворя в стаята, но Ръч задържа вратата и то изприпка навън.

— Кучето идва с нас на мисия? — попитах с недоумение.

— Разбира се, че идва — отвърна Ръч с изненада. — Винаги е с нас.

Добре-е-е — казах си наум. — Започва да ми се изяснява защо са решили да ви елиминират.

Но това не беше важно. Така или иначе се подчиняваха на заповедите ми. Поведох ги по затревения хълм, като се оглеждах наоколо — все едно някой можеше да ни залови, представяте ли си? До главната сграда имаше голям квадратен отвор за вентилацията. Ловко развинтихме решетката, запречихме перката на огромния вентилатор с една пръчка и се промушихме вътре. След това извадих пръчката и перката отново се завъртя.

— Чудесна идея — каза Зъба.

Цели две думи повече от всичко, което беше казал цял ден.

Повдигнах рамене.

Знаех колко самодоволна беше Макс, но това не значеше, че и аз трябваше да ставам такава. Тръгнахме напред по вентилационната тръба. Непрекъснато си повтарях да изглеждам напрегната, да се озъртам, да се преструвам, че се чудя накъде трябва да тръгнем. От време на време спирах останалите и слагах пръст пред устните си, сякаш бях доловила нещо. Пълна лудница.

Стигнахме до основната тръба на вентилацията. Престорих се, че се колебая, след което ги поведох по тръбата, която водеше към мазето. Още няколко минути, няколкостотин метра и мисията ми щеше да приключи.

Заедно с тях самите.