Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (124)

123

След като Заличителите премахнаха нисшата Макс от мотела, побързах да легна на мястото й и да се завия с одеялото. Затворих очи, убедена, че няма да заспя и за миг.

Бях много развълнувана — най-сетне се беше случило! Нямаше как да заспя… Сбогом, стара Макс, добре дошла, нова и подобрена Макс. Всичко вървеше по план.

— Ау!

Събудих се с вик от съня, че някакви извънземни ме заливат с вода.

Ръката ми блъсна нещо космато и топло, което на мига отскочи. Внезапно си спомних — имаха куче. Явно то ме беше облизало. Ама че гадост!

Премигнах сънено и се огледах. На дневна светлина мърлявата мотелска стая изглеждаше по-зле и от през нощта.

— Макс? — надвеси се над мен малкото русо момче. Газопровод, що за име!

— Ъ-ъ… Какво? — попитах.

— Гладен съм.

Представлението започва. Предстоеше да проверим доколко добре се справям с ролята на Максимум Райд.

— Добре — казах и станах.

Бях схваната и тромава от спането на пода. Най-сетне се бях озовала толкова близо до останалите, че ми беше трудно да не се втренчвам любопитно в тях. Действително се различаваха от Заличителите и от Ари. Не можех да си представя как търпяха самите себе си.

— Значи е време за закуска — казах и се опитах да си припомня тренировките. — Трябва ли да изведем… хм… кучето?

— Вече го направихме — обади се най-малкото дете.

Ейнджъл. Наклони глава на една страна, без да ме изпуска от поглед. Усмихнах й се широко. Малка откачалка. Не можех да проумея защо Макс си губеше времето с тези загубеняци. Щеше да й е толкова по-добре сама. Всеки от тях беше поредното гюле, приковано за нея, което я притегляше надолу. Да ги беше зарязала още в самото начало. Това обаче беше една от слабостите й — нуждаеше се от публика, от някой, който да й се възхищава. Да я държи за ръката и да й повтаря колко е велика.

Така де. В единия край на стаята имаше кухненски бокс. Влязох и сложих един тиган на котлона.

— Какво ще кажете за бъркани яйца? — казах и надникнах в хладилника.

— Ще ни готвиш?

Обърнах се. По-голямото тъмнокосо момче беше застанало пред мен и ме изучаваше с поглед.

— Не сте ли гладни?

— Не чак толкова — промърмори Газопровод.

Обърках се. Другото по-голямо момче, по-светлото, се изправи.

— Остави на мен. Гази, ти сипи сок. Ръч, извади картонените чинии.

— Та ти си сляп — казах аз.

Невъзможно беше да може да готви. Това някаква шега ли беше?

— Сериозно? Вярно ли? — каза онзи, Иги, саркастично, мина покрай мен и включи котлона. — Кой иска бъркани яйца?

— Аз — вдигна ръка Ръч, извади няколко картонени чинии и ги нареди на малката пластмасова масичка.

Бре! Явно не ми подобаваше да готвя, понеже бях водачът. Все пак реших да си намеря някаква работа, за да изглеждам убедително.

— Ръч? Ела да ти оправя косата. — Бръкнах в една от раниците в търсене на четка за коса. — Може да я вържем на две опашки, за да не ти влиза в очите.

Ръч — поредното тъпо прозвище — ме изгледа.

— Искаш да ми оправиш косата?

— Да.

Боже, какво правеше онази Макс по цял ден? Не готвеше, не оправяше косите на останалите. Явно просто лаеше команди, без дори да си мръдне задника!

— Ей, ти там, марш от леглото! — щракнах с пръсти на кучето, което просто ме изгледа.

— Защо да не седи на леглото? — попита Ейнджъл.

— Защото така казах — отговорих и започнах да реша косата на Ръч.

Настъпи тишина. Вдигнах поглед — останалите четири деца мутанти бяха вперили очи в мен. Така де, без слепеца, въпреки че и той беше обърнал лице към мен, от което ме побиха тръпки.

— Какво? — попитах.