Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (119)

118

Същата вечер скрихме колата в един обрасъл храсталак край някаква изоставена ферма и преспахме в дърветата, поклащани приятно от нежния вятър. Никой не ни нападна или подгони, тоест нощта мина прекрасно.

На сутринта се натоварихме в малката си количка — ударението пада върху малката.

— Коланите не стигат — оплака се Гази от задната седалка.

Четиримата се бяха натъпкали като сардели.

— А Господ е свидетел, че прекарваме всеки миг от живота си в безпрекословно подчинение на правилата за безопасност — казах аз, докато изучавах картата.

— Просто отбелязвам — отвърна Гази. — Леле! Зъб!

Дори и Зъба беше потръпнал от стържещия звук при последната смяна на скоростите. Прехапах устни, за да не издам раздразнението си, и го погледнах с големи невинни очи. Да, точно така — преглътнах високомерните забележки, които бих могла да направя за шофирането му. За разлика от самия него, който не ми беше спестил и една хаплива реплика, когато зад волана бях аз. Направих го, защото съм по-добър човек — честно. Аз съм направо принцеса, когато става дума за чувствата на другите.

— Ало, вълкодава — казах на Тото. — Долу лапите от „Евърглейдс“^[1].

Тото се премести малко, така че да виждам картата, Зъба отново смени скоростта и се понесохме към целта си — централата на „Айтекс“.

Ако информацията на Ейнджъл беше вярна, ни предстоеше най-сетне да научим какво точно се очакваше да направя, за да попреча на компанията да унищожи света. Беше ми втръснало да отлагам. И да подпитвам. Бях готова да разбера.