Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (116)

115

Сега бяха в ръцете му. Ари захапа сладоледа си и шоколадовата коричка се пропука между зъбите му.

Беше ги проследил до входа на „Сплеш Маунтин“. В момента седеше на пейка на изхода и ги чакаше да излязат. Отне му доста време да ги издири. Не можеше да лети наоколо, нито пък да пусне цяла тълпа Заличители, които да обърнат всичко наопаки — щяха да привлекат твърде много внимание.

Сега обаче бяха в ръцете му. Щяха да излязат всеки момент. Беше извикал по радиостанцията шест отряда подкрепление, които го чакаха на не повече от пет минути път. Ари се усмихна. Слънцето грееше, времето беше прекрасно, хапваше си сладолед и всичките му мечти бяха на път да се сбъднат.

За миг малка група посетители застана между него и изхода. Ари се премести, така че да вижда. Беше му ясно, че хората го заглеждат — изглеждаше различен. Различаваше се дори и от останалите Заличители. Не беше толкова… безпогрешно изпълнение. В непреобразено състояние останалите изглеждаха по-човешки от него. Той като че през цялото време беше полупреобразен. Не беше виждал чистото си и истинско лице от… от много време.

— Знам кой си ти!

Едва не подскочи. Не беше забелязал кога някакво момче се беше намърдало на пейката до него.

Изгледа с недоумение малкото му открито лице.

— Моля? — изръмжа.

Обикновено в този момент децата се обръщаха уплашени и побягваха с писъци. Винаги се получаваше.

Момчето му се усмихна.

— Знам кой си — повтори и го посочи доволно.

Ари само изръмжа.

Момчето потръпна развълнувано.

— Ти си Върколака!

Ари се вторачи в него.

— Страхотен си, братче! — продължи момчето. — Определено ти си ми любимецът! Най-силният от всички, и най-печеният. Мечтая си да съм като теб!

Ари едва не се задави. Никой никога не му беше казвал подобно нещо. Беше прекарал целия си живот като утайка на дъното на чашата с кафе. Като съвсем малък обожаваше децата птици, но те не му обръщаха внимание. Обичаше Макс, а тя дори не го забелязваше. Когато се махнаха, щеше да се зарадва истински, ако баща му не беше изчезнал с тях. Споменът, че собственият му баща ги избра пред него, все още го изпълваше с горчилка. Беше го изоставил сам сред непознатите.

А те бяха започнали да го променят. Отначало Ари се радваше — щеше да стане Заличител, един от тях. Но не се получи точно така. Беше твърде различен — някакво скърпено същество. Всички останали бяха превърнати в Заличители още като бебета, като зародиши. В човешката си фаза изглеждаха съвсем като хора, а във вълчата бяха същински вълци. Не и Ари. Той живееше в частично преобразена форма, не напълно човек, но и не достатъчно вълк. Изглеждаше странно, беше грозен. И не можеше да се впише никъде.

— Ти си истинска знаменитост, нали знаеш? — продължаваше да дърдори момчето. — Замисли се — на кого му пука за Спондж Боб Квадратни Гащи? До мен седи Върколака!

Ари му се усмихна несигурно. Не беше важно, че момчето го беше взело за някой друг. То го харесваше. И искаше да стане като него. Беше впечатлен.

Чувството беше прекрасно — направо страхотно.

— Еха! Ще ми дадеш ли автограф? — продължи то и взе да рови за лист хартия. — Мама ме изпрати да взема автограф от Гуфи. Как ли пък не. Гуфи! Ти обаче… би ли се подписал на блузата ми?

Момчето му подаде черен маркер и дръпна фланелката си, за да я опъне.

Ари се поколеба и момчето го изгледа притеснено.

— Така де, съжалявам. Не исках да досаждам. Знам, че си известен, а аз съм просто някакво си хлапе… — Лицето му посърна.

— Не, няма проблем, малкият. Надявам се майка ти да не ти се кара — изхриптя Ари.

Взе маркера в подобната си на лапа ръка, написа „Върколака“ и добави една завъртулка.

На лицето на момчето се изписа радостно вълнение.

— Майчице! Благодаря, господине! Никога няма да пера тази блуза! Ти си върхът! Само да ида в училище и да разкажа на всички, че съм срещнал Върколака и той ми е дал автограф на блузата! Това е най-хубавият ден в живота ми!

Гърлото на Ари се стегна, той сбърчи нос и потърка очи с ръка.

— Няма проблем. По-добре се връщай при вашите.

— Разбира се. Благодаря ти отново! Страшен си! — Момчето удари във въздуха с юмрук и се отдалечи на бегом.

Ари застина на място, замаян от усещането, но внезапно се опомни. Ятото! Макс! Къде бяха? Очите му претърсиха редицата хора, които се нижеха от изхода. Децата птици не бяха между тях. Бяха минали шест минути — вече трябваше да са излезли. Беше ги изпуснал!

По дяволите! Ама че тъпо хлапе!

Съсредоточи се, Ари — обади се Гласът му. — Не изпускай наградата от поглед.

Ари се запъти към отрядите за подкрепление, които вече се бяха приближили. Да, знаеше, че трябва да се съсредоточи. Само това знаеше.

Вътре в себе си обаче все още се усмихваше, вкопчен в топлото чувство да бъдеш обичан.