Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (114)

113

„Дисни Уърлд“. Не знам дали сте били там. Предполагам, че повечето американци са ходили — или поне имах чувството, че са там в деня, в който и ние. Всички по едно и също време.

Вратите се отвориха, изсипахме се вътре с останалата тълпа и се озовахме на „Мейн Стрийт, С.А.Щ.“. Е, вярно, беше удивително. Признавам го доброволно. Старомодни магазинчета, сладоледена къща, трамвай в средата на улицата, всичко — в ярки и весели цветове. Навсякъде цареше безгрижие.

— Искам да вляза във всички магазини! — каза Ръч смаяно. — Искам да видя абсолютно всичко!

— Тези хора нямат ли си работа? — избуча Зъба. — И децата не трябва ли да са на училище?

Пренебрегнах думите му. Ако ме беше подкрепил, сега нямаше да сме тук.

— Трябва да изберем най-важните места — казах аз и ги поведох към замъка на Пепеляшка. — В случай, че се наложи да си тръгнем набързо.

— Аз гласувам за „Карибски пирати“ — рече Тото.

Носеше малък кожен нашийник и специална жилетка с надпис: „Куче водач. Моля, не галете. Благодаря“. Бяхме купили на Иги слънчеви очила, така че костюмите на двамата се допълваха идеално.

— О-о-о, „Швейцарското родословно дърво“! — възкликна Газопровода.

— Да! — съгласи се Ейнджъл.

Ръч се закова на едно място и се вторачи в замъка.

— Толкова е… прелестно.

— Да — усмихнах й се аз.

Разбира се, вътрешно бях стегната като пружина. Сред всички тези хора бяхме ужасно беззащитни, при това в затворено и претъпкано пространство. Тресях се като капка вода на горещ котлон.

Отдалечихме се от основната тълпа и се насочихме към „Адвенчърленд“.

— Да! „Карибски пирати“! — обади се Тото.

Ако можеше да размахва ръце, щеше да го направи.

На мен лично да попадна в тъмно, затворено и мокро място с група непознати ми звучеше като кошмар, но, както обикновено, носителят на здравия разум беше малцинство. Наредихме се на опашката и всъщност не след дълго се качихме на лодката. Полагах усилия да запазя самообладание заради малките, но сърцето ми биеше като бясно, а по челото ми изби пот. Погледнах Зъба. И той беше изнервен. Явно само двамата с него имахме поне капка здрав разум.

Дано — примолих се наум, — дано последните ми мигове на този свят да не са в наблъскана малка лодчица в тъмното, заобиколена от пеещи кукли пирати.

Да, това би било доста несправедливо — обади се високопарно Гласът.

Направих се, че не съм чула.