Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (111)

110

Час по-късно вече бяхме на близо сто и шейсет километра оттам. Нямах представа какво щеше да се случи с децата.

— Значи „Айтекс“ — казах на Зъба.

— Казах ти, че е нещо, звучащо като елен — обади се Ейнджъл.

— Всъщност е „козирог“^[1] — поправи я Ръч. — И той е по-скоро коза, отколкото елен.

— Няма значение — каза Ейнджъл.

— Нищо не ми говори — рече Зъба.

— Имат дълги рога и живеят основно в планините — обясни Ръч.

— Имах предвид „Айтекс“ — отвърна Зъба. — Казаха, че е голяма компания, но не съм чувал за нея. Не че това значи нещо.

— Да, в образованието ти определено има някой друг пропуск — вметнах аз.

С изключение на последните два месеца, никой от шестимата не беше ходил на обикновено училище. Никога. Слава Богу, че имаше телевизия.

— Не може ли да проверим някъде какво е това? — попита Иги. — В някоя библиотека например. Има ли градове наблизо?

Погледнах абсолютно равната земя отдолу. На около петнайсет минути от нас се виждаха постройките на малко градче.

— Да, добро предложение. Дванайсет пункта на запад, ято.

 

 

И така разбрахме, че „Айтекс“ притежаваха общо взето половината свят. Не беше просто компания. Беше огромен многонационален, многобраншов конгломерат, който имаше пръст в практически всички сфери на икономиката, включително в храните, медицината, недвижимите имоти, компютърните технологии, производството и дори издателската дейност — така че внимавайте какво четете.

С всяко ново късче информация, открита в Мрежата, си припомнях все по-ясно логото на „Айтекс“. След като го разгледах, осъзнах, че съм го виждала на милион неща около себе си — още от Училището, в което ни бяха създали. Имаше го на епруветки, шишенца за хапчета, лабораторна апаратура — на каквото се сетите.

Изключих компютъра и се изправих.

— Да се махаме оттук.

Бях видяла достатъчно.