Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (110)

109

Интересно е колко различни са хората. На нейно място, ако някой ми беше изръмжал: „Пица ли поръчваш?“, щях да се сопна, без да мисля: „Да. За теб с пеперони ли?“.

За разлика от нея. Тя ме изгледа ужасено, след което внезапно избухна в разтърсващи шумни хлипове и закри лице с ръце. Момчето падна на колене до нея и също се разрида, без дори да се опитва да го прикрие.

— Съжалявам! Съжалявам! — простена момичето.

Пуснах я обратно на земята, скръстих ръце на гърдите си и я изгледах строго.

— Съжаляваш за какво? Бъди по-ясна.

Момичето посочи предавателя, който примигваше на земята.

— Не исках! — изхлипа тя. — Те ни накараха! Те ни накараха!

Взех предавателя и го метнах в блатото. Той пльокна и потъна под водата.

— Кой ви накара? — настоях с пълното съзнание, че вече не разполагам с много време.

Известно време децата единствено хлипаха. Побутнах момичето с носа на маратонката си.

— Хайде, казвай! — казах.

Да, знам — Макс мъчителката. Не че не съжалявах децата. Беше ми жал за тях. Обаче нашият живот ми беше по-важен от техния. Знам, някой ще каже: „О, нима животът на всички ни не е еднакво важен, а?“. И вероятно ще бъде прав в измисления ви свят. Но в истинския свят ние с ятото бяхме плячка, а тези деца ни бяха издали. Това беше най-важното, а за ваше учудване в моя живот доста често най-важното е единственото, което има значение.

— Те — отговори момичето през сълзи.

Шумът беше събудил и останалите и те се бяха насочили към нас между дърветата.

Клекнах до нея и я стиснах за китката.

— Казвай кой беше!

Стиснах здраво китката й и очите й се разшириха.

— Те — повтори и се разхълца. — Онези… хората, които ни отвлякоха. Държат ни от месеци. Мен ме отвлякоха през август.

— Мен също — обади се момчето и вдигна глава.

Сълзите бяха набраздили мръсотията по бузите му и сега бяха на райета като зебра.

— Онези ни изпратиха да ви намерим. Не ни храниха два дни, за да са сигурни, че ще се постараем. Както и направихме. А вие ни нахранихте.

Той отново избухна в илач.

— Казаха, че ако не ви намерим, няма да ни приберат. Че ще се изгубим в блатата и нещо ще ни убие. — Момичето трепереше. Беше се успокоила, но от брадичката й все още капеха сълзи. — Съжалявам. Нямах избор.

Лицето й отново се изкриви.

Разбирах я. Опитваха се да оцелеят — като нас. Бяха избрали собствения си живот пред нашия, точно както бих постъпила и аз.

Обърнах се към Зъба.

— Събери нещата ни. Да изчезваме.

Ятото се зае да развали скромния ни лагер. Сложих пръсти под брадичката на момичето и я повдигнах, така че да ме погледне в очите.

— Разбирам — казах безизразно. — Предавателят ще ги доведе тук и ще ви намерят. Ние обаче ще сме си тръгнали и няма да можете да им кажете кой знае какво. Сега ще те попитам последен път: искам да чуя име, място, лого, каквото и да е. Отговорът ти ще определи дали ще ви намерят живи, или ще оставя само труповете ви. Ясно ли е?

Очите й отново се уголемиха и след миг тя кимна леко. Хвърли един поглед на момчето и то й кимна в отговор.

— „Айтекс“ — прошепна тя и се отпусна на влажната земя. — Някаква голяма компания на име „Айтекс“. Не знам нищо друго.

Изправих се бързо. Несъмнено вече бяха тръгнали към координатите на предавателя. Трябваше да се ометем на мига. Двете мръсни измършавели деца лежаха на земята като тела от Помпей. Бръкнах в джоба си и пуснах няколко вафли и бонбони на земята до тях. Те се обърнаха към мен, но аз вече препусках между дърветата. Събрах се с останалите и полетяхме във въздуха. В бягство.

Отново.