Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (11)

10

Усещането в линейката беше като в клетка на колела.

Миризмата на антисептик вътре ми върна кошмарните спомени от Училището и стомахът ми се сви. Возех се отзад, стиснала студената ръка на Зъба, в която вече беше вкарана банка физиологичен разтвор. Не можех да кажа нищо на останалите, не и пред парамедиците, а и така или иначе бях твърде разстроена, уплашена и ядосана, че да измъдря нещо смислено.

Добре ли е Зъба? — попитах Гласа наум. Не че някога беше отговарял кратко и ясно на конкретен въпрос, по дяволите. И сега не изневери на традицията.

— Ох, настъпи фибрилация — рече единият парамедик притеснено и посочи преносимия електрокардиограф, който отчиташе „туп-туп-туп“ много бързо. — Приготви дефибрилатора.

— Не! — викнах аз и стреснах всички.

Парамедикът застина изненадан с дефибрилатора в ръце.

— Сърцето му винаги бие така. Винаги е толкова бързо. За него това е нормално.

Не знам дали щеше да прибегне до дефибрилатора въпреки предупреждението ми, но така или иначе в този миг влетяхме пред спешния вход на болницата и настана пълен хаос.

Появиха се санитари с количка на колела, а парамедиците трескаво описаха състоянието на Зъба на една сестра. След това го качиха в количката и го подкараха нанякъде — по коридора, а после през една врата.

Понечих да го последвам, но една сестра ме спря.

— Нека първо да го прегледат лекарите — каза тя и вдигна папката в ръцете си. — Вие можете да ми дадете малко информация. Как се казва? Вашият приятел ли е?

— Казва се… Ник — излъгах притеснено. — Ник… хм… Райд. Брат ми е.

Сестрата измери с поглед русата ми коса и светлата кожа. Очевидно ме сравняваше наум със Зъба — който беше с черна коса, тъмни очи и смугла кожа.

— На всички ни е брат — обади се Ръч объркано.

Сестрата се обърна към Ръч, която беше чернокожа, а после и към останалите. Бяхме напълно различни един от друг, с изключение на Газопровода и Ейнджъл, единствените двама с кръвна връзка помежду си.

— Осиновени сме — казах. — Родителите ни са… мисионери.

Браво! — похвалих сама себе си наум. — Отлично! Мисионери!

— В момента ги няма. За кратко. На… мисия са. Аз отговарям за останалите.

Един лекар в зелена престилка се втурна към нас.

— Госпожице? — каза и погледна първо мен, а после и останалите. — Бихте ли дошли с мен? Веднага?

— Дали вече е видял крилете? — измърмори Иги едва чуто.

Потупах го два пъти отгоре по ръката. Това значеше: Ти отговаряш, докато се върна. Той кимна, а аз последвах лекаря по коридора. Чувствах се все едно ме водят на смърт.