Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (109)

108

Зъба пое първата стража, а аз се изтегнах край огъня и се опитах да се успокоя. За което имаше точно толкова шансове, колкото над Флорида да завали сняг. Ейнджъл се сгуши до мен, а Тото се сви до нея.

— Е, долавяш ли някакви мисли от тях? — прошепнах й и я погалих по гърба.

— Странни образи — отвърна тя с шепот. — Мислите им не са като на обикновените деца от училище. Някакви откъслечни образи на възрастни, тъмнина и вода.

— Което звучи логично, ако Белите престилки са ги отвлекли за някакъв експеримент — рекох плахо.

Надигнах се на лакът и улових погледа на Зъба. С жестове му показах да държи под око загадъчните деца. Отвърна също с жестове: „Не думай, вярно ли?“. Показах му среден пръст, а той се ухили.

— Мислиш ли, че са мутанти? — попитах Ейнджъл и отново легнах. — Изглеждат като обикновени хора.

Тя повдигна рамене и се намръщи.

— Не са Заличители. Но не са и обикновени деца. Не знам, Макс.

— Добре. — Може би щяхме да научим повече на сутринта. — Опитай да поспиш. Тото вече хърка.

Тя се усмихна щастливо и го придърпа към себе си. Много обичаше кучето си.

На мен се падна третата стража — от четири до седем сутринта, или докато останалите се събудеха. Нощната стража не ми пречеше — така или иначе, всички опити за спокойно спане непрекъснато се проваляха и нямах шансове да привикна към редовен здрав сън. Събудих се в мига, в който Иги ме докосна леко по ръката. Ще попитате защо бяхме поверили сигурността си на слепия си приятел. Защото и хлебарка не можеше да припари по-близо от пет метра, без той да я чуе. Когато той беше на пост, можех да си почина, или поне да се отпусна, доколкото ми беше по силите. А то не беше кой знае колко.

В пет сложих още дърва в малкия ни огън. Тънката струйка дим явно пропъждаше комарите — очаквах във Флорида да ги има дори и през ноември. Излязох от кръга светлина и обиколих периметъра в тъмната гора. Всичко беше спокойно.

Зората ме свари облегната на един бор. Тук имаше много такива дървета, дори повече, отколкото в планините на Колорадо. Пазех и демонстрирах присъствие. Работата със стражата е там, че не е подходящ момент да размишляваш за проблемите си или да пишеш сантиментална поезия. Заемеш ли се с подобни занимания, преставаш да обръщаш внимание на околността. Затова трябва просто да седиш и да демонстрираш присъствие, наострил сетива за всичко около себе си. Същински дзен, сериозно.

Както и да е. Бях се облегнала, потънала в дзен, когато едното от странните деца се размърда и се надигна. Мигновено притворих клепачи, като оставих съвсем тясна пролука, и взех да дишам дълбоко и равномерно, сякаш спя. Хитрушата Макс. Такава съм си.

Момичето се поизправи и ни огледа поред — Газопровода се беше изпружил, преметнал ръка през раницата си, Зъба се беше свил настрани, Ръч и Ейнджъл се бяха сгушили около Тото във форма, подобна на сърце.

Без нито звук момичето разтърси момчето за рамото. То се събуди стреснато и на мига се стегна и застана нащрек, като дете, на което му се налагаше да се буди често заради лоши новини. Също се огледа. Имах толкова заспал вид, че почти бях заспала. Но ги видях да се изнизват между дърветата така тихо, че дори и Иги не се размърда.

Изчаках няколко секунди, за да се уверят, че никой не ги следи, след което станах също толкова безшумно и поех след тях.

Придвижвах се крадешком от дърво до дърво и, въпреки че се обърнаха няколко пъти, не ме забелязаха. На около триста метра от лагера приклекнаха. Момичето извади нещо от джоба на мръсните си прокъсани дънки. Напомняше химикалка — с тази разлика, че тя заговори в нея. Предавател.

Отне ми само секунда да ги настигна с няколко исполински мощни скока. Те се втренчиха в мен с изненада и ужас. Приземих се и избих химикалката от ръката на момичето, хванах я за ризата и я изправих на крака.

— Пица ли поръчваш? — изръмжах.