Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (107)

106

Трябваше да продължим — скоро щеше да мръкне и се нуждаехме от подслон. Притесненията на повечето деца на моята възраст са свързани със следващото контролно по математика или с това, че техните са им ограничили разговорите по телефона. А аз се тревожех за подслона, храната и водата ни. Дребните глезотии на всекидневието.

Вече бяхме над Северна Флорида. По брега проблясваха милион светлинки — къщи, магазини, коли, които се движеха в нишка като кръвни телца по нечия вена. Така де, в случай, че кръвните телца имаха мънички фарчета.

Под нас обаче се беше ширнало голямо неосветено пространство. По принцип тъмнина = липса на хора. Спогледах се със Зъба и той кимна. Започнахме да се спускаме.

След няколкоминутно разузнаване установихме, че това е горско стопанство „Окала“. Изглеждаше обещаващо. Снижихме в сумрака и предпазливо се спуснахме през тесните пролуки в короните на дърветата. И се озовахме във вода.

— Ух!

Затънах над глезените в кална вода, заобиколена от коренища на кипариси и високи борове. Огледах се — на няколко метра имаше суха земя. Поех с джвакане към нея. Ръч и Иги се появиха над мен и побързах да им викна:

— Наляво!

— Тук ми харесва — огледах се в бързо сгъстяващия се мрак. — Лесно можем да избягаме право нагоре през дърветата, а и е почти невъзможно някой да ни открие по сушата.

— Моят дом е моето блато — рече Газопровода, а аз се усмихнах.

Час по-късно бяхме наклали малък огън и печахме вечерята си на пръчки. Толкова бях привикнала към този начин на хранене, че дори и един ден да се превърнех в средностатистическа домакиня, вероятно щях да приготвям закуската за децата си, като набучех бисквитите им на пръчка и ги надвесех над огъня.

Зъба изхлузи димящото парче месо от пръчката и го пусна върху плика, който служеше за чиния на Ръч.

— Още едно парче енот? — попита.

Ръч застина точно преди да отхапе.

— Това не е енот! Нали ходи до магазина? Нали? Не може да е енот! — Тя заразглежда месото си подозрително, а Зъба повдигна рамене. Завъртях очи отегчено.

— А-а, може и да си права — рече той сериозно. — Май това е енотът, а на теб съм дал опосума.

Ръч се задави и се закашля.

— Престани — троснах му се аз и се пресегнах да я потупам по гърба.

Той ме изгледа невинно.

— Просто се шегува, Ръч — обади се Газопровода. — Доколкото си спомням, в „Оскар Майер“^[1] не продават месо от катерици.

Той вдигна празното си пликче. Ръч изхриптя и преглътна.

Тъкмо щях да се разсмея, когато косъмчетата по врата ми настръхнаха. Огледах се — всички бяхме тук, но имах чувството, че някой ни наблюдава. Зрението ми в тъмното беше невероятно добро, но огънят беше прекалено ярък и не виждах кой знае какво отвъд него.

Може би си въобразявах.

До мен Ейнджъл се размърда и прошепна:

— Има някого.

А може би не.