Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (94)

93

Това обаче щеше да е прекалено лесно, нали?

След секунди Ари излезе от контрол. Докато се отдалечавах, чух, че започна да крещи команди. Погледнах през рамо — група тромави смръщени Заличители тежко се вдигнаха във въздуха. Само че… Хм… Всъщност не бяха толкова тромави.

— Опа… Това е новата партида, банда — извиках. — Тези се справят с летенето. По-живо!

— Към дърветата! — извика Зъба, а аз кимнах.

— Среща на пещерата — добавих. — След като се убедите, че никой не ви преследва!

Шестимата се спуснахме между дърветата и с лекота се понесохме между клоните и стволовете. Бяхме упражнявали тези маневри стотици пъти. Усещането беше върховно — като видеоигра, само че наистина. След по-малко от минута зад нас се разнесоха трясъци и викове. Няколко от Заличителите не бяха преценили размаха си и едва не бяха загубили крилете си между гъстите стволове.

Беше доста забавно.

— Никой да не докосва Макс! Тя е за мен! — чух вика на Ари.

Сериозно ли? — помислих си.

Разделихме се и всеки поведе своята група Заличители в шеметна маневрена гонитба. Иги и Гази отново летяха заедно. Иги следваше движенията на Гази на хилядни от секундата. Ейнджъл се носеше като бяла мълния на зелено-кафявия фон на гората. Зъба държеше Тото. Надявах се да не го затруднява особено.

— Време е да приключим с това — изръмжа Ари учудващо близо.

Обърнах се за части от секундата и установих, че е едва на девет метра зад мен. Добре, време беше да вдигна оборотите. Поех дълбоко въздух и се стрелнах напред, включвайки новооткритата си бързина в действие.

И за малко не се очистих, тъй като дърветата изскачаха на пътя ми далеч по-бързо от обичайното. Стегни се, Максимум — казах си мрачно. — По-бързи реакции. Ще се справиш.

Напълно съсредоточена се понесох като куршум: пред-зад-над-под дървета-клони-храсталаци. Звуците наоколо избледняха и се съсредоточих върху пътя пред себе си. С ловки странични маневри минавах през удивително тесни процепи. Няколко пъти пернах върха на крилете си и дори загубих няколко пера, от което изсъсках задъхано.

Нямаше начин Ари да успее да ме проследи при тази скорост предвид колко лошо летеше с присадените си криле. Намалих скоростта си и сякаш времето забави ход с мен. До ушите ми отново долетяха звуци — бях далеч от останалите. Твърде далеч. Обърнах се и поех обратно.

Озовах се зад Ари — безшумно долетях до клона, на който беше кацнал.

— Не! Казах ти, тя е за мен! — ревеше той в микрофона си. — Този път никой няма да ме спре! Вие се погрижете за останалите. Аз ще намеря Макс.

Изключи радиостанцията си и извади малък военен бинокъл. Вдигна го пред очите си, а аз едва се сдържах да не избухна в смях. Накрая се завъртя така, че изникнах пред очите му — запълвах цялото му зрително поле.

— А! — викна той с изненада и изпусна бинокъла.

Най-сетне се изсмях.

— И какво си ми намислил, помиярче?

Очаквах да изръмжи и да се метне към мен както обикновено. Вместо това обаче той приседна на клона и ме изгледа почти спокойно и дори с някакъв оттенък на мисъл в очите.

— Какво съм намислил… — започна. — Не искам да те убивам — но ще го направя, ако се наложи. Ако не ми окажеш съдействие.

— Съдействие? Говориш с мен.

Ари се пресегна и извади голям и зловещ на вид нож от раницата си.

— Ще те помоля учтиво само веднъж. Какво ще стане след това зависи единствено от теб.

Какво беше намислил?

— Ами, добре. Да чуем.

— Идваш с мен. Двамата изчезваме. И никога вече не ни се налага да се разправяме с Джеб, с Белите престилки и с всички останали.

— Изчезваме къде?

Да, знам, не беше най-удачният момент да любопитствам, но не можах да се сдържа.

— Знам едно място.

— И ще ме затвориш там? С теб за пазач? Трябва да призная, че това не се нарежда в десетте ми най-добри предложения.

— Не за пазач. За приятел.

— Ти и аз?!

Определено бях стъписана, но внезапно си спомних какво беше доловила Ейнджъл: че Ари всъщност ме обича. По някакъв ненавистен и извратен начин, разбира се.

— Да. Това е единственият ти шанс.

— Аха.

Колкото и да се напъвах, не можех да проумея накъде водеха мислите му. Освен към… уф.

— Ари, не мога да изоставя ятото — казах искрено. — Нито заради теб, нито заради Джеб, нито заради някой друг.

— Съжалявам да го чуя — каза той безизразно и се хвърли към мен с ножа в ръка.

Оставих се да падна от клона, преметнах се във въздуха, разперих криле и се издигнах странично. Полетях отново между дърветата, без да поглеждам назад. Летях бързо към мястото, където се бях разделила с останалите. Изпитвах съжаление към Ари. Или поне имаше шанс да изпитам съжаление, ако се откажеше да ме убива.