Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (89)

88

— Сега накъде? — попита Газопровода.

Висяхме във въздуха и махахме ритмично, колкото да се задържим на място. Оглеждахме се нащрек, но засега като че никой не ни преследваше.

— Трябва да се върнем у Ан — каза Ейнджъл.

— Да, съвсем набързо, за да вземем това-онова — съгласи се Ръч.

— Всъщност преди няколко дни скрих раниците ни в пещерата с прилепите. В случай, че се случи нещо подобно. И не пропуснах да взема и една от тези — добавих и извадих една от безбройните кредитни карти на Ан. — Мисля, че няма да й липсва.

— Страхотно — обади се Газопровода с облекчение. — Много съобразително, Макс.

— Затова аз нося короната — казах.

Полагах неимоверни усилия да не се развикам: „Казвах ли ви?“. Сега обаче нямаше време за това. По-късно, когато бяхме в безопасност… тогава щях да им го натякна.

— Все пак трябва да се върнем до Ан — каза Ейнджъл настоятелно.

— Енджи, рискът да се отбием, за да се сбогуваме, е твърде голям — казах.

— Не — отвърна Ейнджъл. — Тото е там.

По дяволите. За секунда се замислих дали има шансове Ейнджъл да изостави Тото, прецених, че е изключено, двамата със Зъба се спогледахме и въздъхнахме.

— Ще опитаме — казах, а по лицето й се разля облекчение.

— О, благодаря ти, Макс — каза. — Ще сме бързи, обещавам.

Отне ни три минути да долетим до голямата уютна селска къща на Ан — мястото, където бяхме прекарали близо два месеца. Мястото, където поне част от нас се бяха чувствали щастливи и в безопасност.

И мястото, където в момента най-малко трийсет Заличители сновяха из целия двор и надничаха из дърветата в овощната градина.

Дано Тото да не дреме пред камината — казах си наум. — Дано е нащрек.

— Ето го! — възкликна Ейнджъл и посочи към езерото.

И действително, черното телце на Тото превъзбудено се носеше по брега. Един Заличител го гонеше, но късите крачка на Тото му осигуряваха изумителна бързина.

Ейнджъл прибра криле и се спусна надолу.

— Зъб! — извиках аз и той мигом се понесе след нея.

Ревът на двигател ме накара да се обърна. Микробусът на Ари се носеше по дългата алея.

Край езерото близките Заличители се затичаха към приближаващата се Ейнджъл с викове за подкрепление. Зъба я следваше плътно, готов за бой, ако се наложеше.

— Тото! — извика тя. — Тук!

Тото на мига се спусна към нея, набра скорост, стегна мускули и скочи във въздуха с всички сили. Изстреля се като снаряд — по-високо от което и да било куче. Пет, шест, почти девет метра нагоре, на височината на триетажна сграда. Ейнджъл се спусна към него, взе го в прегръдките си и се издигна. Красивите й лъскави бели криле махаха мощно и решително.

Заличителите отдолу нададоха рев. Зъба взе Тото от ръцете на Ейнджъл и се сбърчи погнусено, когато кучето го близна жизнерадостно. Върнаха се при нас с Ръч и Газопровода.

— Крайно време беше да се появите — обади се Тото и се намести в прегръдките на Зъба. — Опасявах се, че ще се наложи да ухапя няколко глезена.