Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (84)

83

Ан се държа като паникьосана квачка, загубила едно от пиленцата си — особено при положение, че отказвахме да й кажем каквото и да било.

Прекара събота и неделя в истерични разговори по телефона, като се въртеше около нас и ту ни се молеше и ни придумваше, ту ревеше и ни заплашваше. Казахме и единствено, че си беше тръгнал, защото го беше поискал, и че е в безопасност. Точка по въпроса.

Само че Ан не искаше да вникне в значението на израза „точка по въпроса“. Слагането на „точка по въпроса“ има смисъл само ако човекът насреща също млъкне. Ан отказваше да го направи.

В понеделник сутринта нервите на всички ни вече бяха доста изопнати. От една страна имах усещането, че някой е отрязал лявата ми ръка — Иги го нямаше. На два пъти сварих Ръч обляна в сълзи в нейната стая, а Гази направо беше в ступор без любимия си съучастник. Ейнджъл не се и опитваше да прояви стоицизъм — просто се гушеше в скута ми, разтърсвана от хлипове. Тук включете и Тото.

— Ама че съм лигльо — скимтеше той, а сълзите оставяха мокри следи по козината му.

Никой от нас не се разплакваше лесно, но раздялата с Иги беше сериозен удар. Така че след всички сълзи, страдание и безсъние, съпътствани от непрекъснатите опити на Ан да разбере къде е Иги, в понеделник сутрин вече бях готова да избухна.

Не ме разбирайте погрешно — радвах се за него. Много дори. Но ми беше страшно тъжно за останалите. А и мисълта, че това можеше да се повтори за някой друг от нас ме караше да се чувствам като някакъв „Титаник“, устремен право към своя айсберг.

— В училище ще съобщя, че Джеф е изчезнал — обяви Ан, докато се изнизвахме към колата.

— Хубаво — отговорих уморено със съзнанието, че това нямаше да помогне.

Натоварихме се в джипа и Ан подкара към училището, скована като стоманен прът.

— Ще се обадя и в полицията — каза и ме изгледа в огледалото.

— Както искаш — отвърнах на прага на избухването. — Защо не разпечаташ снимката му по кутиите за прясно мляко? Поредното изчезнало дете, а? Тук и без това е пълно с тях.

На лицето на Ан в огледалото се изписа смайване и едва ли не… страх ли беше това? Интересно, че след тази реплика забрави за темата.

Което означаваше какво точно?