Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (72)

71

Точно на проклетата ми среща.

Огледах сладкарницата набързо. Зад касата имаше служебен изход. Ако обърнех масата, щях да го забавя…

— Макс, добре ли си?

— Аха — измърморих разсеяно, без да откъсвам поглед от Ари.

Той ми се ухили отново, след което отмина и се скри от погледа ми. Мярнах нечия коса на кичури до него, след което видях във витрината собственото си отражение.

Сам се обърна да провери в какво се бях втренчила точно когато Ари изчезна.

Седях неподвижно, в очакване Заличителите да нахлуят през витрината и тавана.

Сам продължаваше да ме гледа с недоумение.

— Добре ли си? — попита пак.

— Аха. — Придадох си небрежен вид. — Просто мярнах нещо.

Вярвай на онова, което знаеш, не на онова, което виждаш.

А, да: другото, което ненавиждах по време на среща освен появата на проклетите Заличители, беше невинното Гласче в главата ми да се разприказва точно в този момент. Определено. И какво искаше да каже с това? Вече знаех, че Ари е жив.

— Макс?

Обърнах се към Сам.

— Извинявай. Отнесох се.

Усмихнах му се извинително. Бях нащрек, готова да скоча на крака всеки миг, но не се случваше нищо.

— Харесва ми, че можеш да изядеш цяла мелба. Другите момичета обикновено поръчват половин топка обезмаслен сладолед в купичка. На теб обаче не ти пречи.

Засмях се изненадано и се зачудих дали не трябва да се смутя.

— Не се притеснявам с какво се храня.

Само дали ще се нахраня.

— Харесва ми — повтори Сам.

А аз започвам да харесвам теб — помислих си аз.