Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (67)

66

Онова, което Ан не разбираше, бе, че само допреди няколко седмици бяхме прекарвали нощите си по тунелите на метрото, изхранвайки се с каквото намерим. Така че „наказанието“ и забраната да гледаме телевизия всъщност бяха безсмислени.

— Все пак все още сме в къщата — подчерта Ръч шепнешком. — И имаме книги, игри и храна.

— Да, ама без десерт — обади се Тото мрачно. — А аз с нищо не съм го заслужил!

— Да, без десерт — потвърди и Газопровода обидено.

Изгледах го бясно.

— И чия е вината, умнико? Двамата с Иги пак оплескахте нещата. За какво ви беше пак да носите бомба в училище?

— Ама чухме директора да дава нареждане на госпожица Кокс да скрие някакви документи — припомни ми Газопровода. — Ако успеем да ги намерим, ще имаме нещо, което да използваме срещу него.

Въздъхнах.

— А защо просто не останем незабелязани, докато не дойде време да си тръгваме? Без ответен удар, без други изцепки. Просто да прекараме остатъка от времето си тук тихо и мирно.

— И колко време е това? Реши ли кога да си тръгнем? — попита Ейнджъл.

— Да — отвърнах сухо. — Преди две седмици.

— Не може ли да останем поне за Деня на благодарността? — попита Ръч. — Никога не сме били на празнична вечеря. Моля те.

Кимнах с неохота.

— Ако няма други провинения, може да останем.

Качих се горе и се упътих към стаята си. На минаване покрай отворената врата на спалнята на Ан чух телевизора. Думите изчезнали деца привлякоха вниманието ми. Спрях и се заслушах.

— Да, наскоро изчезналите деца в няколко района навяват тежкия спомен за други семейства, загубили децата си — неотдавна или преди години. При нас са господин и госпожа Грифитс, чийто единствен син бил отвлечен от местната болница след раждането си.

Замръзнах. „Грифитс“ беше второто име на Иги — поне така мислехме. Бях го запомнила от четирите страници, които бяхме открили в Института — преди да изчезнат. Но в тамошния документ пишеше още, че бащата на Иги е мъртъв. Значи нямаше как това да са родителите му — или? Наострила уши, се приближих предпазливо още няколко сантиметра, за да погледна телевизора през открехнатата врата. Ан бе в банята — миеше си зъбите.

— Човек би предположил, че след четиринайсет години ще олекне — рече жената с тъга. — Но не е така. Същата болка, непрекъснато.

Дъхът заседна в гърлото ми. Четиринайсет години? Грифитс? Образът на репортерката изчезна и бе заместен от мъж и жена.

Мъжът беше прегърнал съпругата си през рамо. И двамата изглеждаха тъжни.

И още нещо.

Жената изглеждаше точно като Иги.