Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (42)

41

Пътят до училището беше кратък и мълчалив — точно както си представях возенето в катафалка.

Стигнахме до сградата и осъзнах, че я бяхме виждали от въздуха. Изглеждаше като голяма частна къща, изградена от кремав камък. Една от стените беше обрасла с бръшлян, а околният парк явно беше поверен на някакъв градинар с ОКР^[10] — беше изключително чисто.

Ан наближи мястото за слизане.

— Е, деца — каза тя. — Очакват ви. Документите са оправени.

Погледна ни, седнали напрегнато на задната седалка. Стомахът ми се беше свил до болка и бях притиснала крилете към гърба си толкова силно, че и те боляха.

— Знам, че ви се струва страшно — продължи тя грижовно, — но всичко ще бъде наред. Моля ви, просто опитайте. А следобед съм ви подготвила изненада вкъщи. Запомнихте ли как да се приберете?

Кимнах. Бях се стегнала като плътно навита пружина. Защо не през Бермудите например?

— На около десет минути пеша е — наблегна Ан. — Хайде, тръгвайте!

Спря до бордюра и се изсипахме от колата. Поех дълбоко въздух и огледах бедните леминги^[11], които се бутаха вътре през голямата двойна врата.

— Хайде — каза лемингът Макс.

Хванах Ръч и Ейнджъл за ръка и влязохме в училището.