Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (38)

37

— Над магазините има ли жилища? — попита Иги.

Емоциите се четяха на лицето му.

— Не — въздъхнах аз.

Зашифрованият адрес на Иги се беше оказал азиатски магазин за хранителни стоки — един от цяла редица магазини.

— А на отсрещния тротоар? — попита Иги.

— Автокъща — отговорих. — Съжалявам, Иг.

— Аз съм виновен, банда — обади се Зъба. — Реших, че съм разгадал шифъра, но очевидно дълбоко съм се излъгал.

— Е, ако си се заблудил — поде Ръч, — значи няма смисъл да се разочароваме, нали? Това просто значи, че още не знаем истината.

— Да, точно така, Ръч — казах аз, благодарна, че го приемаше толкова бодро.

— Ама че тъпотия! — изкрещя Иги внезапно.

Гласът му отекна по стъклените витрини. Той замахна към стълба пред себе си и го уцели точно. Присви тяло и по олющената кожа на кокалчетата му изби кръв.

— Съжалявам, Иг… — започнах аз.

— Не ме интересува, че съжаляваш! — развика ми се той. — Всички съжаляват! Това няма никакво значение! Важното е да разберем откъде идваме!

Отдалечи се ядосано, като подритваше камъчетата на паркинга.

— Просто не издържам вече! — изкрещя отново, размаха ръце и се насочи обратно към нас. — Имам нужда от отговори! Не може безкрайно да скитосваме от място на място, непрекъснато да бягаме, непрекъснато някой да ни преследва…

Гласът му заглъхна. Изгледахме го ужасени. Иги почти никога не плачеше.

Приближих се и се опитах да го прегърна, но той ме отблъсна.

— Всички искаме отговори, Иги — казах му. — И понякога не знаем кои сме. Обаче… не трябва да се разделяме. Няма да се откажем да търсим родителите ти, заклевам се.

— При вас е друго — каза Иги по-тихо, но с горчивина. — Нямате представа какво ми е. Да, все се шегувам, че съм слепецът в групата, обаче не си давате сметка, че всяко преместване, всеки път, за мен значи да започна отначало, от нулата. На вас ви е толкова по-лесно. Дори и когато се загубите, сте далеч по-добре от мен — загубен или не.

Иги никога досега не беше признавал, че го е страх или че е уязвим.

— Ние сме твоите очи, Иги — каза Газопровода с плах, притеснен глас. — Нямаш нужда от очи, когато сме с теб.

— Да, но вие няма да сте винаги с мен! — подхвана той и гласът му отново прерасна във вик. — Какво ще стане, ако ви убият? Много ясно, че имам нужда от очи, глупак такъв! Помня какво е да виждаш! Знам какво е! Но вече не виждам и никога няма да прогледна. И един ден ще изгубя и вас, всички вас. И когато това стане, че изгубя и… себе си.

Лицето му се изкриви от гняв. Той се наведе, вдигна парче бетон, засили се и го запрати към витрината на един магазин. Стъклото се пръсна и алармата се разпищя на мига.

— Опа — смотолеви той.

— Да се омитаме — каза Зъба.

Ейнджъл, Газопровода и Ръч излетяха. Тото скочи в ръцете ми. Пъхнах го в якето си.

— Не — каза Иги, а аз застинах на място.

— Моля? Хайде, Иги — казах. — Не чуваш ли алармата?

— Чувам. Не съм и глух — отвърна той язвително. — Не ми пука! Нека да ме намерят и да ме заловят. Няма значение. Нищо няма значение.

За мой ужас той просто седна на тротоара. Воят на полицейските сирени вече се приближаваше.

— Иги, да тръгваме! Ставай! — каза Зъба.

— Дай ми поне една причина — каза Иги и отпусна глава в ръцете си.

Подхвърлих Тото на Зъба. Кучето изквича стреснато, но той го улови.

— Вие тръгвайте — заповядах.

Зъба се издигна във въздуха, но закръжи наблизо с останалите от ятото. Сирените звучаха още по-близо.

Наведох се.

— Слушай, Иги — рекох напрегнато. — Съжалявам за тази вечер. Знам колко си разочарован. Всички сме разочаровани. Съжалявам, че не виждаш. Помня времето, когато виждаше. Не мога да си представя какво е да загубиш зрението си. Съжалявам, че сме мутанти, деца птици. Съжалявам, че не знаем кои са родителите ни. Съжалявам, че по петите ни непрекъснато има Заличители и други хора, които искат да ни убият. Обаче ако си мислиш, че ще ти позволя да ни изоставиш, се лъжеш. Вярно, ти си сляп откачен мутант, но си моят сляп откачен мутант и ще тръгнеш с мен веднага, ще тръгнеш с всички нас, и то веднага, иначе така ще те наритам, че няма да можеш да си седнеш на задника поне една седмица!

Иги вдигна глава. По проблясъците светлина предположих, че полицията ще пристигне всеки момент.

— Иги, нуждая се от теб — казах трескаво. — И те обичам. Имам нужда от всички ви, и от петимата — само така самата аз се чувствам цяла. Така че ставай, преди да те убия.

Той се изправи.

— Е, щом поставяш така нещата…

Хванах го за ръка, изтичахме зад магазините, понесохме се във въздуха и се насочихме към сенките. Издигнахме се високо, а под нас две полицейски коли влетяха на паркинга.

Обърнахме се и полетяхме към къщата на Ан. Внимавах връхчетата на крилете ми да докосват тези на Иги при всеки мах.

— Ние сме семейството ти — казах му. — И винаги ще бъдем семейството ти.

— Знам.

Той подсмръкна и изтри слепите си очи с ръкав.

— Хайде да полетим бързо! — обади се Тото.