Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (33)

32

Същата нощ, докато лежах будна в „моето“ легло, втренчена в петната лунна светлина по „моите“ стени, чух вратата да се открехва почти безшумно.

— Макс? — Шепотът на Ейнджъл беше почти недоловим.

Надигнах се.

— Кажи, мъниче?

— Не мога да заспя. Може ли да изляза да полетя? — попита тя.

Погледнах часовника. Почти полунощ. В къщата беше спокойно и тихо. С изключение на тихите стъпки в коридора.

Газопровода надникна през вратата.

— Макс? Не мога да заспя.

— Добре, облечете се. Грехота е да не се насладим на простора около къщата.

В крайна сметка излязохме всички, заедно с Тото.

— Обожавам да летя! — каза той и скочи в ръцете на Иги. — Само да не ме изпуснеш!

Беше върховно. Наоколо почти нямаше осветление, нямаше и самолети, а засега — и Заличители.

Прохладният свеж въздух беше около четири градуса и в гърдите ни сякаш се вливаше течен кислород. Понесох се в широки кръгове: улавях въздушните течения, отпусках се на тях и се усещах почти безтегловна. Именно в такива моменти се чувствах най-спокойна и нормална. Бях нормална част от този свят, част, която имаше своето място в него.

Ти имаш своето място, Макс — обади се Гласът. — Част си от всичко и всичко е част от теб. Животът те носи към целостта. Колкото повече се съпротивляваш, толкова по-болезнено ще бъде. Остави се да те носи и по-лесно ще постигнеш целостта.

Повдигнах вежди. Това звучеше като от лепенка върху бронята на кола.

Остави се на течението, Макс — каза Гласът. — Съедини се с него.

Тъй като нямах абсолютно никаква представа за какво течение говори, реших за момента да се оставя на въздушното и да му се насладя.

— Вижте, прилепи! — каза Ръч.