Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (3)

2

Ясно ми беше, че Джеб е долен лъжец и манипулатор, така че нищо чудно просто да се опитваше да ме измами. Мъката при вида на мъртвия му син обаче ми се бе сторила искрена. И въпреки че мразех и презирах Джеб, все пак чувствах огромна тежест в гърдите си.

Трябваше да го направиш, Макс. Все още действаш в името на общото благо. И не трябва да позволяваш нещо да ти попречи. Нищо не бива да те спира да изпълниш мисията си и да спасиш света.

Стиснах здраво зъби и си поех дъх през тях.

По дяволите, Глас, още малко и ще изръсиш, че покрай сухото изгаря и суровото.

Въздъхнах. Ами да — чувам Глас в главата си. Имам предвид друг глас освен собствения си. Убедена съм, че ако отворите речника на „откачалка“, ще видите моя снимка. Поредната забавна характеристика на това да си сбъркан мутант, дете птица.

— Искаш ли аз да го понося? — попита Ейнджъл и посочи кучето в ръцете ми.

— Не, няма проблем — отговорих.

Тото тежеше почти наполовина колкото нея — не знам как беше издържала да го носи толкова време.

— Сетих се — казах с усмивка. — Зъба може да го поеме.

С един-два по-силни удара на крилете се издигнах над Зъба и замахах в синхрон с него.

— Ето — казах и му подадох Тото. — Печелиш кученце!

По размери и вид Тото наподобяваше скоч териер. Отначало се размърда, но бързо се намести в прегръдките на Зъба и го близна леко. Наложи се да се ухапя по бузата, за да не се разсмея на изражението му.

Ускорих и застанах начело на ятото. Вълнението засенчи умората и мрачния спомен за случилото се — пътувахме към нови територии и може би най-сетне дори щяхме да намерим родителите си. За пореден път се бяхме измъкнали от Заличителите и от Белите престилки — досегашните ни „гледачи“. Бяхме всички заедно, нямаше пострадали. За кратко се почувствах свободна и силна, сякаш ме чакаше ново начало, без уловки. Щяхме да намерим родителите си — усещах го.

Чувствах… Замислих се какво точно.

Чувствах се оптимистично. Въпреки всичко.

Оптимизмът е надценен, Макс — каза Гласът. — По-добре е да се изправиш лице в лице с реалността.

Зачудих се дали Гласът вътре в мен можеше да види отегченото ми изражение.