Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (2)

1

Да се носиш, да пикираш, да се рееш, да се стрелкаш шеметно по някое течение — няма по-хубаво нещо от това. Бяхме абсолютно сами на километри разстояние в необятния простор на ясното синьо небе. Искате адреналинът ви да се покачи? Тогава свийте криле и полетете надолу като снаряд — цял километър и половина… И после: пляс! Разперете криле и се впийте във въздушното течение като питбул, без да пускате, сякаш от това зависи животът ви. Господи, няма по-хубаво, по-забавно, по-вълнуващо преживяване!

Вярно, ние бяхме банда сбъркани мутанти, при това ни преследваха, обаче умението ни да летим, човече… Неслучайно хората си мечтаят за това още от древността.

— Мили Боже! — възкликна Газопровода и посочи пред себе си. — НЛО!

Преброих наум до десет. Там, където сочеше, нямаше нищо. Както обикновено.

— Беше смешно първите петдесет пъти, Гази — казах му. — Вече се изтърка.

Той се изкикоти на няколко маха с криле от мен. Хуморът на едно осемгодишно хлапе не може да се сравни с нищо.

— Макс? Колко ни остава до Вашингтон? — приближи се Ръч до мен.

Изглеждаше уморена — бяхме прекарали дълъг и труден ден. Всъщност поредният дълъг и труден ден от цяла поредица дълги и трудни дни. Ако изобщо някога се случеше да прекарам спокоен и приятен ден, вероятно бих откачила.

— Още час? Час и половина? — предположих.

Ръч замълча. Хвърлих един поглед на останалите от ятото. Зъба, Иги и аз поддържахме скоростта, но все пак бяхме доста по-издръжливи, омбре! Разбира се, и по-малките бяха жилави, особено в сравнение с изнежените дечица на немутантите, но дори и те щяха да се изтощят в един момент.

Нека опиша ситуацията, в случай, че някой се присъединява едва сега. Ние сме шестима — шестгодишната Ейнджъл, Газопровода — на осем, Иги, който е на четиринайсет и е сляп, Ръч — на единайсет, Зъба и аз (Макс) — и двамата на четиринайсет. Преди време избягахме от лабораторията, където ни бяха отгледали и бяхме получили криле и още куп разнородни способности. Оттам ни искат обратно — отчаяно. Но ние няма да се върнем. Никога.

Преместих Тото в другата си ръка с благодарност, че не тежеше повече от девет килограма. Той се поразмърда, после се сгуши в мен и продължи да спи. Вятърът рошеше черната му козина. Исках ли куче? Не. Нуждаех ли се от куче? Отново не. Бяхме шест хлапета в непрекъснато бягство за живота си, без да знаем кога и с какво ще се нахраним. Можехме ли да си позволим да храним и куче? Познайте: не.

Зъба се плъзна плавно до мен.

— Добре ли си?

Крилете му бяха тъмни и почти беззвучни като самия него.

— За какво точно питаш? — Можеше да се интересува за главоболието ми, за чипа в ръката ми, за постоянния Глас в главата ми, за заздравяващата ми огнестрелна рана… — Бъди по-конкретен.

— След смъртта на Ари.

Дъхът заседна в гърлото ми. Само Зъба можеше да подходи толкова прямо към темата. Само той ме познаваше толкова добре, за да си позволи подобно нещо.

Докато се опитвахме да се измъкнем от Института в Ню Йорк, се бяха появили Заличители и Бели престилки — съвсем логично. За да не вземем случайно да се разминем без премеждия. Ако вече не знаете, Заличителите са подобни на вълци създания, които ни следват неотклонно по петите, откакто избягахме от лабораторията — или Училището, както я наричаме. Един от тях се казваше Ари. Бях се сбила с него — не за първи път, — но внезапно, без предупреждение, се озовах седнала на гърдите му, втренчена в безжизнените му очи и неестествено извития му врат.

Това се случи преди двайсет и четири часа.

— Беше въпрос на живот или смърт — каза Зъба спокойно. — Радвам се, че избра живота.

Въздъхнах тежко. За Заличителите да убият някого беше лесна работа — правеха го преспокойно, така че с тях човек трябваше да се държи по същия начин. С Ари обаче положението беше друго. Бях го разпознала — помнех го като малко дете в Училището. Познавахме се.

Освен това, да не забравяме и последния вик на баща му Джеб, който отекна след мен из тунелите под Ню Йорк:

„Уби собствения си брат!“