Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (19)

18

На мига челото и шията ми плувнаха в студена пот.

Преглътнах и Макс-Заличителката в огледалото направи същото.

Отворих уста. Вътре имаше дълги и остри кучешки зъби. Когато ги докоснах с пръст обаче, ми се сториха малки, равни, нормални. Опипах лицето си — кожата ми беше гладка, въпреки че в огледалото вече бях напълно преобразена.

Как се бях почувствала? Беше ми станало горещо, а сърцето ми се беше разтупало. Боже. Какво ставаше? Дали това не беше някакво ново умение, както Ейнджъл можеше да чете мисли, Гази — да имитира всякакви гласове, Иги — да разпознава хората, като опипва отпечатъците на пръстите им? Нима току-що се бях сдобила с умението да се превръщам в Заличител, в нашия смъртен враг?

Прилоша ми от ужас и отвращение. Огледах се крадешком наоколо, за да се уверя, че никой не ме беше видял в това състояние. А всъщност нямах никаква представа какво биха видели останалите, ако се бяха събудили. Чувствах се нормално. Но изглеждах като Заличител. Миловиден, русоляв, пекинезест Заличител.

Уважавай и почитай врага си — обади се Гласът ми. — Винаги. Опознай приятелите си добре, враговете си — още по-добре.

О, стига — примолих се наум. — Моля те, дано това е някакъв ужасяващ урок, а не е действителност. Кълна се, кълна се, кълна се да опозная враговете си по-добре. Само да се махне тази муцуна.

Най-голямата ти сила е най-голямата ти слабост, Макс.

Втренчих се в огледалото. Какво?!

Омразата ти към Заличителите ти дава сили да се бориш до смърт. Тя обаче те заслепява и ти пречи да видиш нещата в мащаб: тях, себе си, всичко останало в живота си.

Хм. Може ли да помисля над това и да поговорим после, а?

Ох. Свих се и притиснах пръсти към слепоочията си с надеждата да прогоня болката. Опипах лицето си за последно, за да се уверя, че кожата ми наистина беше гладка, и застанах до леглото на Зъба.

Той дишаше, потънал в сън. Изглеждаше по-добре — не беше като мумия. Щеше да се оправи. Опитах се да изкарам цялата си болка и страх с една въздишка и се свих на постелката си до Ръч. Затворих очи, макар че се съмнявах сънят да ме споходи.

Лежах притихнала в мрака. Единствено равномерното спокойно дишане на моето спящо ято ми вдъхваше сили.